За орехите и колко важен е спомнът

Помня на село как белехме орехи. Мама и баба ги носят от ореховите дръвчета в задния двор, там до кладенеца, дето не трябва да се ходи много, че е хлъзгаво и мога да падна в него и да не ме намерят три дни, после ги слагат на масата в двора и всеки, седнал на едно трикрако столче, това сме те двете, дядо, вуйчо и аз (тати рисува горе в стаята, гледа през прозореца планината, слуша магаретата и драска с молива по белите листа). Мама ми подава един зелен орех, ама аууу той боде, няма да ревеш сега, внимавай, така леко, хващаш го отстрани на бодлите и ей така цепиш кората и я белиш. И трябва да внимавам, защото орехите много цапат, имат йод, а той после не се пере. А пък дядо вече е обелил десет ореха и ми се смее, не не, радва ми се, не ми се смее, много добре се справям.

Сега е друго. Сега ям белени и натрошени орехи от Господин Бадем, седя на дървен, но четирикрак стол, пиша и не чувам никакви магарета. Само Стефан съседа май е магаре, поне според жена му, особено след два вечерта. Вуйчо е далече, мама проверява документи, тати пак е един етаж по-нагоре, рисува къщи и се сепва, като се сети на колко години е, дядо го няма и много ни липсва, а баба лежи при вуйчо на едно легло и понякога сигурно се сеща за същите следобеди на село, иначе гледа телевизия и едва се забелязва, че съществува. Хрупам орехите и се чудя дали някое весело семейство са ги брали и обелили на село, някой юнски следобед, седнали на ниски нестабилни столчета, забравили за всичкия останал свят, присъстващи само в онзи безкраен момент, който вече е в друго измерение и плава в лодката на миналото. Но не е приключил, не и докато аз не го забравя, така де, докато те не го забравят. Ха-ха, няма такова нещо, тези моите орехи сега са минати през студени машини, защото се белят за непознати и не е редно да се работят с чувство, че ще вземат да развълнуват някой гладен човек на спирката на тролей девятка и ще вземе да усети любовта докато дъвче и да се задави. Не е редно така. По-добре да дъвче механично и да засити глада си на спокойствие.

Дано вкъщи има кой да го обича. 

няма нищо повече от
чиста самота
добре прикрита под одеяла
и дрехи
и любовни думи
и семейства и грижи
и топли супи
и приказки за лека нощ

а в нощта заспиват той и тя и
всички
и потъват в себе си
там всички завеси падат
и те знаят
- сами са

Тишината на Бетовен

и звукът на нощен дъжд

озвучават тази стая в центъра

и буболечките бръмчат от

време на време

и страховете се обаждат

ей така понякога

телефонът им приглася през

няколко минути

но не искам да го вдигна

ако отговоря значи съм сънувала

ако заговоря с жив човек

ще изляза от поетичното измерение 

в което съм се потопила

и съм му отдала съществото си

както дете се отпуска в 

майчината пазва

искам сега да се удавя

за разнообразие във

вълнистото вдъхновение

да ме погълне

все едно съм малка риба

срещу голяма морска паст

и да стана част от него

отново.

днес

днес няма да пиша за убити

мигове за

събудени зверове

за изгубени звезди и 

пътища

днес искам да кажа две думи за

щастие

днес съм цяла и 

дори да е чувство преходно

както е всяка секунда и

съдържанието ѝ

дори тогава искам 

да говоря за всичко

всичко е в мен и слънцата се раждат 

в погледа ти

в зелените ти очи са удавени

хиляди кадри от спомени

виждам ги как плуват

виждам и бъдещи образи

плувам и аз сред тях

в очите ти

днес луната се свежда надолу

за да ни погали

защото сме същите като вчера

само че един до друг

и това - луната знае -

изисква смелост

и днес целият свят ни се радва

и само ние го чуваме

там се крие

дъха на възбудената планина
се крие там

поглед на вълк в люта зима
се крие там

стъпка между пътищата
се крие там

тропот от коне
тичат бесни но
само защото отиват при
стопанина си
и тогава стават покорни
и дори красотата им е тиха
и за възхищение

в твоята пазва да положа
глава и да остана за малко
така
любовта ми
се крие там

за да прекъсне мъглата

за да прекъсне мъглата
малката светулка засвети

и скоро гората беше
хилядолетна песен на малки
щъкащи светлинки

буболечките се разтанцуваха
листата потрепнаха
и боровият въздух олекна
в дробовете на всички твари

звездите бяха невидими
но това сега не беше важно

слънцето се смееше накъде на изток

за ангелите и хората

ангелите седнаха да си починат

сипаха си вино в порцелан

заметнаха косите си наляво

и поплакаха за хората

не за това че изпитват адска болка

не за самотните им ритуали 

в кръчмата или пред огледалото

(а може би със друг човек в леглото)

не заради умрелите деца

или неродените такива

а за това че ходят обезкуражени

с погледи в асфалта

за това че не допускат съществуването им

и това ги наранява

защото и те някога били са хора

дори все още са

ангелите са човеци но са качени

на въздушен кораб някъде

и сега плачат 

- всеки за своя човек и за всички останали хора

дано сълзите им попият в косите ни

дано душите ни се осъзнаят

Метаморфоза

война и слана и
ръка в шумата
гумите свирят по паважа
тук така ще кажа
рушете сградите докато е време

мисълта ми бяга някъде
по редовете
говорете
за да си я прибера обратно
тя се крие от шума...
и ръцете пак във шумата

думата приглася на луната
тук в гората има зайци
те са смели - идват от града
решиха да избягат
и скачат скачат в шумата...

чува се войнишка песен
плесен се катери по бетона
този изоставен град
изяден е от духове
но няма скоро да потъне
може би ще заблести отново в шумата...

отражение дълбоко

тръгна от тук самотата
- от топлото ми легло
и без нея ми стана студено

тръгнах да я гоня
съборих
чаши с вода чупих
огледала
по пътя

стигнах до езеро
мътно
огледах се в него
- избистри се
опадалите листа се отместиха
и долу в тихата вода
- очите ти.

еволюцията на заека

три колела на разруха
прекосяват ливадите
унищожават последните
посеви

пръстите галят бедрата
на лъстиви самодиви
криви погледи свалят
предразсъдъците и
палят факли в тъмницата
старицата която седи на един
люлеещ се стол
наблюдава отстрани плете
заешки уши

това съм аз след петдесет години
ще седя тихо сред останките
от страстта и гордостта

сега дресирам вълци и лисици
да лаят за мен
да огризват всяко гърло всеки кокал
който се доближи
сега времето изглежда вечно
и за това не спирам

умирам
твърде често но
после си търпя последствията
и всеки ден съм нова
и скачам като градски заек

така е сега.

изтривам

мога да те изтрия

на секундата

мога да превърна съществуването ти

в прах

трябва само да реша

умрелите растения на парапета ми

вехнаха години

стига

горчилката на утайка

от старо кафе щипе устата ми и

изгнил плъх пред вратата ми

и

аз не виждам прозорците в антрето

не чувам звук

писна ми от чакане

чакам в малката стая

три години вече

седя на един диван

и гледам понякога навън как

скелети се чукат

аз чакам един човек

от плът и кръв да ме събуди

мога да изтрия касетката

в двадесет и първи век всичко

мога да направя нали така

трябва само да спра да вярвам 

в теб

и стъпвам в нова стая

където теб не само вече те няма

а никога не те е имало

чаша чай

студено ми е държа ръцете си
в джобовете и вятърът
настойчиво вика в лицето ми
почти е зима вече чувам снеговете как
си шушукат и наближават
почти съм вкъщи но булевардът е дълъг

и колите си говорят една с друга
на светофарите
и листата танцуват под гласовете им
заедно
и гълъбът се кара с друга птица
за едно парче от кифла
само аз не искам да говоря
подминавам всички силуети
ходя бавно но забързвам
покрай хората
хич не искам да ми се налага
да казвам "Добър ден", "Чаят тук е хубав",
защото така започва всеки разговор
уж на игра уж не на сериозно
и преди да се усетя трябва
да разкажа защо съм хем усмихната
хем тъжна
да разкажа и за теб
и как годините не значат нищо
как разстоянието е физическа илюзия
как душите никога не се разделят
и също как
твоят чай винаги е топъл
и това ме натъжава
и същевременно ме кара да се смея

студено ми е и държа ръце
в джобовете
и вятърът доста е нахален
и вървя по булеварда
с чаша чай в сърцето

едно присъствие

мравката не пита кога ще завали

и ветровете не се страхуват от птиците

които ги прерязват за да живеят

кората на дървото спокойна остарява

и децата не ги е срам да плачат така че

аз няма да мисля за нищо а само

ще плувам над ежедневието

ще се плъзгам като риба по лед през дните и

така ще дишам свободно така казвам си

ще се превърна в малък облак нежен дим

и най-важно ще остане само присъствието

нищо друго няма да успее попречи

ще съм малка точка в нищото

малък океан

само рамка на тържествен силует

вода и огън и вятър и слана

и нищото отново ще е цяло

сам

сам е там навън
гладен вълк и стар овчар
брои стадото
исках да се обърна
изпуснах глада си
намери го един вълк

каквото можех да ти кажа -
ти го казах.
и океанът си изплаках

и небето засадих с лилави
лилии и сини прецъфтели думи

гръб не ти обръщам - продължавам
да вървя до тебе само че ръката ти
ще бъде на няколко сантиметра от моята

и така ще е добре, така
ще те има в моя свят и мене в твоя
така ще мога да надничам в хоризонта ти
когато ми е мъчно
ще гледам там как някъде зад планината ти
се бият змейове, спасяват се принцеси,
грачат черни птици и магията властва

каквото можех да ти кажа -
ти го казах.
и каквото мога още да ти кажа
ще го изплача в поезията

И третият живот бил прекрасен

"И третият живот е прекрасен!"

- каза ангелът без лице,

после покри колената си

и заспа на рамото ми.

"За това ли умрях? За да се върна?"

- сопнах се намръщено и

станах от леглото, само че

Земята беше изместила

оста си с около два милиметра

и ми се зави свят.

Погледнах нагоре, видях

някой там да се смее и да

ми маха одобрително;

погледнах надолу видях 

белите си ходила

- здраво стъпила съм на паркета.

И така тръгнах уверено и бодро

към следващата смърт. 

есента е песен

в полите ми прозира

вятърът я подозира

за беглец с неясно алиби

есента е дом на открито

шепот на портокалов пудинг

тиха златна вълчица

оранжев трон на мравки

и също царство на оси

бъди тук когато

се обърна и е вече зима

така те оставям

да обичам  сънените изгреви
да събличам жилетката си вечер
да пускам тихо блус и
да танцувам гола в стаята
да прехапвам устни и да роша косите си

целувам въздуха и се прегръщаме
знаеш ли преди ме беше страх
да падна във прегръдките му
защото той е въздух, а аз жена
пазех се и бях жестоко смела и корава

а сега му се усмихвам и в него се отпускам
може в стаята да съм сама
но се научих да омеквам

ей където и да си благодаря ти
прекара ме през топло лято
после и през грозна бърза зима но
накрая остана ми едно
- да умея да отдавам цялото си същество

с огъня разговаряме

изпускам тялото си в пещта

огънят се плаши и притихва

не съм виждал толкова кърваво тяло,

казва,

ха! уж се смея само че нямам смях

това не е вярно мухите които

се самоубиват в привлекателните ти искри

и топлата жар са също 

трупове,

казвам му

притискам крака към гърдите

свивам се в мида 

огънят ме гали с адските си страсти

пита ме какво търся тук защо

не се удавя било по-мистериозно и красиво

аз не съм красива, отвръщам,

сега трябва да бъда истинска, да се обърна

в лицето на болката и да я прегърна

не да потъна в сладка забрава и да сънувам

не! 

ще горя ще горя тук, 

казвам му,

щом попадне някъде човек - остава

докато му е писано

а той се стряска от смелостта ми

такива хора ни трябват във ада, казва,

истински,

не да човъркат с клечки спомените

или да си въобразяват че са мъченици

такива хора трябват навсякъде,

казвам,

и лягам на едно нагорещено желязо.

през септември

през септември

поезията ми е тясна

през септември

животът вехне и пада по земята

сменя си кожата, всъщност

само я сваля и чака пролетта да го

съживи наново а до тогава

говори тихо, заспива бавно, паметта му

става мътна а 

поезията ми е тясна

през септември кокалчетата на пръстите

пукат шумно от нахлуващия студ

очите се избистрят гърдите

се пълнят с хладни глътки свобода

движенията бавно преминават в

странен танц на дива вълча есен

и поезията ми е тясна

през септември гората е най-чиста

мъглата е най-ниско

тревата я докосва на разсъмване

целуват се и една от тях се изпарява преди обед

най-хубаво е да се пише през септември

защото думите попиват директно във 

широката дъждовна паст

когато поезията ми е тясна.

Бялата лисица

бялата лисица скочи от заледената скала

за да улови едно глухарче което

падаше бавно бавно

на ръба на скалата се замисли но вече

беше късно и летеше стремглаво надолу

вече не беше нейната воля а тази на гравитацията

подмина глухарчето и разбра че

леките души живеят малко по-дълго

после

се разби в един остър камък

още едно самоубийство

помниш ли когато ти казах че съм

от хората които често се самоубиват

за да си дадат нов шанс да затворят

очите си и отваряйки ги пак да видят

небето и безкрая

така раждайки се отново

в друг свят малко по-различен малко

по-мой

да бъда малко повече аз и малко

по-близо до безкрая

запомни сега това

преди няколко дни отново затворих очи

и безизразно се самоубих пред теб

лицето ми нищо не издаде

но безкрая знае

- надявах се когато ги отворя да те няма и

да видиш широкото небе вместо мен

да си дадеш нов шанс

може би когато умираме за други

умираме най-бавно.

така прави войникът

семето се прибира обратно в
пещерата на бездънна забрава

понечва да пусне корени но почвата
е заспала никой не я е безпокоил дълго

във времето когато сенките пропадат
изсмукани в отворените рани

няма спасение няма възможен изход
има само сега и както винаги остава едно

човек на земята е душа в тяло на войник
войникът има единствен избор

да знае къде се намира да вижда ерозията
да чувства студа да не чувства тялото си

и да върви със смели крачки през лавината
без окото му да трепне без да се съмнява

но запомнете че човек е войник а не борец
борецът съдържа в себе си гняв и настървение

войникът оставя тези първични настроения
за малките и необучените

;

тези редове съвсем не са меланхолични или тъжни
само букви изпадащи от гърдите на войника
докато върви със строги крачки

последните думи...

последните думи на змея

преди мечът да срещне врата му

бяха дочути от един отровен бръмбар

който мина на близо

на другата година бръмбарът се сети

и ухапа онази спяща принцеса

тя умря в съня си

и последните ѝ думи бяха

дочути от една отровна змия...

иначе ще бъде друга

виж краката ѝ са обути в тънки чорапи

до коляно а нагоре е облякла нещо

като нощница но е красива

а косата ѝ е вързана все едно е

рошава панделка

това пораснало момиче не

осъзнава колко магическа е

тънката ѝ талия и как небрежното

докосване на коляното от меката ѝ

длан се превръща в миг на поезия

за този който смее да я гледа

тя умее само да поглъща вселената

на големи хапки и да я излъчва

с всяко движение полъх поглед дума

такава е и моля ви пазете я

не ѝ давайте да разбере колко е ефирна

в непринудеността си и непохватността си

тогава вече ще е друга

Музата не обича на тихо

Кой беше казал, че за да се прави изкуство, трябва да си някъде на тихо? Да, спомням си, баща ми едно време си взимаше моливите, като ходехме на село, за да рисува там, защото било тихо и спокойно и кравичките си пасли на далечната полянка и той сядаше на бюрото пред прозореца и ги гледаше. И ги рисуваше. Рисуваше и огнището в одаята и старата маса и навеса. Защото на село е тихо и никой няма да изскочи от някъде и да стресне изкуството в него. Милият ми баща рисува хубаво. А пък аз обичам да пиша и за това бягам от града (отново) за да не ми избягат думите, отивам в прекрасния град на морето, като всяко лято. Почивам си няколко дена първо, защото ако си работил цяла година, особено ако си работил за пари, после не можеш да повярваш, че си сам и самотата толкова много те вълнува и развеселява, че не можеш да мислиш за нищо друго. Това минава и малко по малко свикваш. И музата намира вратата на дома ти отворена. Така трябва да бъде.

Обаче моята муза не се занимава с мен много много. Моята муза я оставих в града. Май трябва да ѝ звънна. Или да ѝ пиша. Тя е много разхвърляна и сигурно си е забравила телефона някъде под купища дрехи и книги. Такава е, красивата ми муза. Тя е градска душа и обича вечер да потъва в уличния дим от коли, цигари и дезодоранти, а сутрин най-често пие кафето си, седнала на перваза на дванадесетия етаж. Аз не пия кафе и живея в двуетажна къща, но тя пие. И сигурно живее в голям квартален блок. Не знам, не съм била у тях, но в нас тя идва редовно. Също така аз не пия алкохол, но тя пие уиски и бяло вино, също и джин, когато е топло, и после не я боли главата, защото е безплътна и няма истинска глава. А мен ме боли и за това не пия. Но нея не я е страх. Тя няма от какво да се страхува, тя е нежна дама, но също е дива лисица, агресивна хиена, спокойна старица и дървесна гъба. Аз не съм толкова смела, колкото е тя и за това тя ми трябва. А я оставих в големия град. Изоставих я. Сигурно не ѝ липсвам, но тя на мен ми липсва. Тя е всичко, което ми трябва, за да разбирам живота си до някъде, а сега съм сама в прекрасното градче на морето, гледам синята вода как се слива със синия небосклон, тихо е и ме е страх. Защото аз имам тяло. И съм нерешителна. И освен това знам добре колко много не знам и това още повече ме плаши. Как да пиша, като всъщност аз нищо не знам? А нея хич не я е страх, тя е смела, защото не се интересува колко много не знае. Тя не разсъждава и не води безсмислени диалози със себе си, нито с другите. Не хаби думите, за да си обяснява. Единствено ги провокира. Издиша топла струя въздух в ухото ми и събужда заспалата душа, която знае. Аз не знам, но всъщност знам. Всичко. Знам всичко за света и извън него. Но не си го спомням. А тя знае къде да ме ощипе, за да си го спомня. Или поне малка част. А аз я изоставих в големия град, на шумно. Тя така обича.

Тук времето се движи сънено и обектите се местят бавно, слънцето и луната са най-големите събития на денонощието. И е красиво, много е красиво. Само че не става за изкуство. Мисля, че когато прекара повече време на твърде тихо място, човек започва да се разпилява. Всичко, което е заклещил в себе си, подава окото си навън, оглежда се хубаво, после се ослушва, забелязва, че е само, а пространството е много и... Така. Започва да се разпилява наоколо. А пък така е трудно да се пише! Когато идеите ти бягат на въздух. Друго си е да си в кафенето на булеварда и наоколо да свирят клаксони, тези категорични гласове на колите, да ти мирише я на изгоряло, я на стар парфюм, я на току що измитата коса на някоя девойка, да говорят петдесет и осем човека около тебе, някои силно, други не съвсем. Тогава вътрешностите ти (мислите, не органите) усещат гъстотата на човек спрямо квадратен метър и се кондензират вътре. Плътността им се увеличава значително и така ти е много по-лесно да ги обособиш и да ги опишеш. Поне при мен е така.

И така. За това моята муза е градска девойка. Обича да сяда до мене и лаптопа ми, да пуши цигарети (нищо, че аз не пуша, аз имам бели дробове, за които ме е страх), да отпива на малки глътки кафе с коняк, да гледа през витрината и да ме дърпа за косите от време на време. Сигурно разбутва нещо в главата ми или изкарва разсеяните мисли от там. Но така се получава. Когато е шумно, мога да потъна в личния си свят, иначе трудно се получава. Ето, дори сега, отворила съм всички прозорци, пуснала съм вентилатора, пералнята, мивката и плейлиста на Опет и Металика.

от всичко живо и мъртво

от всичко живо и мъртво

от всички трептения и всички сухи реки

от всеки клон и всяка прииждаща сянка

от всяка капка въздух и всяка лъжица море

всички приказки и грозни истории

цъфтежи и заспали пеперуди

камък и пясък

река и гора

от всичко видимо и всичко невидимо

ти оставаш най-грандиозното ми вдъхновение

;

и точката бяга някъде по редовете

спирам да я гоня

Убиецът, който си запали нова цигара

Точно когато пръстите му погалиха дулото, очите на жертвата се присвиха в змийски елипси, все едно искаха да преценят разстоянието от тях до пистолета. Убиецът загаси цигарата си в подметката, точно като в някой уестърн, после я лапна и я изяде, без да отмества погледа си от жертвата. Той мразеше жертвите. Бяха му противни с безпомощността си. Всъщност това му беше първата жертва, но пък беше посветил живота си на това да я дебне, да я изследва, да ѝ се заканва със злорадство и в общи линии да я преследва. Тази жертва, единствената му жертва, беше проектът на живота му. След нея следваше голямото хладно нищо на новото начало и забравата на всичко старо. Поне за това се бе приготвил той. Изплю част от тютюна на земята, усмихна се ехидно, като престъпник, който се радва, че целта му е на половин метър живот.

И така убиецът мразеше жертвите. Когато видеше жертва някъде по улиците, да се влачи пораженчески зад своя престъпник, направо му се повръщаше. Искаше му се да я застреля на място, обаче се въздържаше, защото знаеше, че не е правилно да отнемаш чуждите жертви. Общо взето всеки си има по една, освен може би хората с множествена личност. На тях сигурно им е трудна работата, мислеше си често той. Понякога се виждаше с един друг убиец, който обаче още не беше осъзнал, че е такъв. Това малко го дразнеше, но пък събираше много информация от него, без другия да осъзнава, че му я дава. Неговата жертва му беше близка, говореше, че я обича, обаче вътрешно не я понасяше. Ходеше по разни места с нея, показваше я пред хората, снимаше се с нея, говореше за нея, обаче вечер, когато легнеха заедно в леглото под синкавия чаршаф, обръщаше ѝ гръб и я мразеше тихо, риташе я с крака и стискаше зъби от злоба и омраза. Тя понякога беше красива, но по-често беше просто досадна и хленчеща. И така, нашият убиец се виждаше с този човек, защото му казваше полезни неща, а освен това му повдигаше самочувствието на професионален убиец, понеже се сравняваше мислено с него и се гордееше с напредъка си. Един ден излязоха да изпият по чаша вино и се заговориха за формите.

            - Те са нужни. От тях не може да се излезе; нито да се избяга. Просто такъв е светът.

            - А аз мисля, че са смешни илюзии на човешкото съзнание, – отпи – които са му нужни в тоя свят до момента, когато осъзнае принадлежността си към нещо много по-голямо.

            - А не е ли всичко смешна илюзия на човешкото съзнание?

            - Точно за това става въпрос. Човекът е смешен. Поне докато е жив. След това става мъдър, навярно научава повече за времето и безкрая, когато се излюпи  от черупката на съзнанието си.

- Хм. Нека бъдем просто хора за сега.

Убиецът смърщи вежди, но не отговори, защото разговорът стана твърде личен, а ясно съзнаваше, че събеседникът му си няма и понятие за това, той просто разсъждаваше. Като обикновен човек. Като жертва. Прииска му се да извади пистолета из под пуловера си и да го застреля, но желанието мина за секунда и отпи още веднъж от виното. Пазеше човешкото в себе си, докато му беше нужно.

***

И сега е тук. Доволно ухилен, потропваш с ботуш, скърцащ със зъби, движи вежди и променя физиономиите си от вълнение. После усмивката застива. Лицето му се изопва и фигурата му се вкаменява. Заел неподвижна строга поза, с двете ръце протегнати напред и обхванали пистолета, пръстите на спусъка, втренчил погледа си в нея, празен поглед. Сега не е моментът да изпитва чувства, сега да бъде човек ще му попречи. Сега е убиец, никаква милост, никаква жал, никакви угризения, абсолютна апатия към сантименталното, абсолютна увереност в действията, това му е нужно в момента.

Мислено ѝ каза довиждане и...! Писък, куршумът грациозно разби на стъклени парчета мишената, бляскав прах се разпиля по земята, в стената зейна дупка. Около убиецът лежаха студени късове и останки от нещо цяло, които безразлично отразяваха дневната светлина от прозореца и образуваха светлинна картина на тавана. Той погледна нагоре и видя душата си свободна. „Светлината на бъдещето“, каза си. Разглоби пистолета и го хвърли в боклука. Току що олекна с няколко килограма – изгуби празни надежди, безполезни спомени, неизпълнени обещания, отровни очаквания, вина, наивна вяра. „Сега вече мога да бъда човек“ – запали нова цигара, седна на фотьойла и потъна в хладния безкрай на нищото, което е всичко. „Сега мога да бъда.“

крий

Погледни сянката ми. 

Мога да изляза от тялото си и да дойда при теб 

виждаш ли ме пред прозореца  съм 
това е моят таен  полет 

минавам града, минавам света 

минавам за призрак безплътна съм 

само любовта ми съм 

скрий я, не е от ония, които са красиви за другите 

те няма как да знаят какво е 

скрий ме, другите няма как да ме обикнат така 

увивам се около врата ти 

вдишваш и може би ще ме усетиш, тук съм 

вдишвам и се сливам с теб 

може и изобщо да не си ме пуснал през прозореца 

но ако си, крий  ме. 

Аз те крия. 

Скок и после от начало

Тук съм, ето ме, в подножието на Самота – уж далечен връх, който всяка нощ изкачвам, защото съм чувала, че гледката е красива. Катеря, около мене - дървета от изгорели от слънцето розови магнолии. Вместо меки цветове – огнено червени, тлеещи останки от млади трупове на нежни цъфтежи. А около короните на дърветата синкава мъгла се носи като спяща сянка, а на мен ми напомня най-много на движенията на една малка принцеса, която вече знае, че е принцеса, но все още не е усвоила гордостта, а само благородната походка и жестове. Полагам усилия да се отделя от комфорта на гравитацията и да усетя собствената си сила. Чувам тишината от върха и се сещам, че далече е просто дума, а хората вече нямат значение. На Самота е усамотено. И е също така студено, както на всеки връх. И въздухът е разреден, и ми харесва така.

Горски самодиви ме гледат от далече и лъстиво движат магическите си тела в нещо като транс. Те са по-различни от градските самодиви, защото никой не е успял да ги опитоми и смея да вярвам, че който опита, умира в сладка наслада в ръцете им. Мирише ми на ром и захарен сироп, а също и на дъжд и пръст. Мирише ми и на възбудената гора, която ми шепне омагьосваща песен с листата си и не знам в момента самодивите или мантрата на гората са по-примамливи и смъртоносни. Но това са други изкушения, те не са злостиви, не са грабливи, не са коварни, не са заместители, не са халюцинации от жалък опит за възстановянане или последната сламка на душевен срив. Това са красиви изкушения, мощни и най-вече такива, които погълнат ли те – поглъщат те целия, не на парчета. Оставиш ли се на гората тук – поглъща те и ти попиваш в нея, ставаш нея. Така че не ме е страх, тук нищо няма да ме заграби от злоба, завист, от арогантност. Ако умра в ръцете на Самотата – цяла съм и вероятно ще се преродя цяла някъде другаде.

Тук няма табели, защото пътят е един, а пътникът съм само аз. Сигурно е имало и други, но с тях няма начин да се засечем – тук сме невидими един за друг, не е ли прекрасно. И когато вече съм горе, иска ми се да скоча. Искам да усетя тежестта си. Научила съм се, че можеш да усетиш колко тежиш само, ако скочиш от високо и земята те придърпа обратно към себе си. И мамка му, полетът е най-щастливият миг в живота ти.

тя

поставя крака си върху леглото

стяга ластика на косата си

сваля дрехите си

устните си оставя кърваво червени

вдишва и изпъва гърдите си бавно

главата пуска назад

сега войните спират за секунда

вятърът се ослуша

надеждата се прокрадна под полата ѝ

изпълзя между краката ѝ

спря се на корема и погледна нагоре

лицето ѝ е чисто

но е и прозрачно - не обещава вечност

тази тук жена започва тиха революция

тя покрива чистите обноски

тя събира в шепа чуждите преценки

тя оставя себе си на истината

и хич не се страхува

никой още не е започнал да предупреждава

че най-вихрените бури

са затворени във хора

очи от далече

позволи ми да рисувам

без да гледаш

хващам моливите и драскам силуета

по спомен

споменът се оказа твърде конкретен

достатъчно ясен и ужасно близък

годините не означават нищо

в лицето на истината

времето плаши само лъжците

тези които умеят да заблуждават себе си

или не са случили още на истината

другите умеем да чакаме

позволи ми да пусна гласа си в песен

без да слушаш

гласът ми е топла отвара в процепите на

тялото ти

изливам го бавно

докосвам с него навсякъде

прехапвам устни и дишам

погледни ме

не ти трябват очи

позволи ми да обичам

без да ме виждаш

вечността се заключва

бетонни планини
заключили писък на вечност
безкрайното време
търпи постоянно наслагване
на трескав глас в тясно пространство
няма къде да избяга
трябва да се дегизира
като прозрачна мъгла
хамелеон на града
животински крясък сред хора
вик на изсъхнал удавник, още дишащ
сбръчкан под силното слънце
в пресъхнала локва
- някога море;

а сега накъде?

глас на задушен в консерва човек
на болен от неизлечимо желание
вик на вярващ реалист
на листо в пустиня
и на клонка във тиня
;

стон на изпържен в горещо желязо глупак
и душата му вие от невъзможност
пред сянка излята в отенък на образ
погледа, до червено нагрят,
пари на отсрещния кожата
преглъщат сухо действителността
и казват си тихо
утре, утре в друг свят

Очите на луната

Защо вечер гледаме луната? Някой ни е научил да я съзерцаваме. Или си спомняме колко сме малки все още. В дванайсет в пълнолунна нощ, когато навън е достатъчно светло, за да съм невъоръжена с осветителни уреди, излизам по чехли на двора и сядам на пейката да гледам луната. В същото време тя гледа мен.

Замисляме ли се изобщо на кого му е хрумнало първо, че луната е „на небето“? Тя не е на небето. Не е ничия. Небето е необятния космос зад атмосферата през човешкото око. Небето е опростяването на безкрая до границите на видимото. А луната е отвъд небето. Удобно е да си приписваме разни обекти като част от нашия свят, да припознаваме предназначението им като принадлежност на познатото ни. Тя не отразява светлина с единствената цел ние да я видим вечер. Тя просто е там. И за това ние виждаме. Не обратното. Не защото ни трябва.

Бяло петънце. От моята пейка изглежда като бяло петънце. Бледо жълтеникав кръг. А е огромна топка. Просто е далече.

Не тормозете луната!

Тя не е ваша, нито моя.

Моля, оставете я намира.

Позволете ѝ, поети и художници, позволете ѝ да вдъхновява за това, че е далече, но все пак достатъчно близо, за да ни припомни за безкрая.

Гледайте я с незнание и въодушевление, не се примирявайте с бялата точка в небето.

Позволете си непокорство тук, на тоя свят, в който образите се създават, за да служат на човека да живее правилно и лесно.

Позволете си да си представите какво има три пъти по-далече от нея, или отвъд измеримото разстояние. Не, не си представяйте, вашите мозъци, и моя също, са способни да рисуват картини само от познати елементи и в най-добрия случай да ги пренареждат. 

Почувствайте.

Почувствайте безкрая.

Такъв си е човекът, иска всичко да изкара в своя полза. Иска и звездите да са красиви само за него, иска и да има категорична цел на съществуване, защото му е трудно да допусне, че просто съществува. И луната също просто съществува.

Тя не отразява светлина с единствената цел да я видя вечер. Тя просто е там. И за това аз виждам. А тя ме гледа и не вижда много повече от топката Земя. И сигурно се смее. 

Малка София, големи деца

Често ми липсва едно нещо от изминалите години – непринудената неусетност, с която всичко се случваше. Преди да направиш приятели беше щракване с пръсти – излизаш да пиеш бира на паметника и ето ти нови приятели. На онзи купон в апартамента, на дивана онова момче и момиче изглеждат симпатични – наздраве и след малко сте приятели, а след година дори не помните къде се запознахте. Отиваш в Петък и щрак – нови приятели. А Петък вече го няма. София е различна. И ние сме различни. Ония изгубени деца, които блуждаеха по артериите ѝ, за да се намерят в нея, вече сме пораснали малко. И е малко тъжно. Градът не е толкова голям вече, сега ние сме големи. И го познаваме като дланта си, никое място не е ново, никое място не крие страха и удоволствието от непознатото, всяко ъгълче мирише на спомени и всяка крачка е вървяна, всяка въздишка е изживяна по няколко пъти.

Вече не е толкова лесно да се влюбиш. Вече сме големи и не си позволяваме да опознаваме жадно някой друг, както преди, защото виждахме как уличните светлини светят различно в очите му. Вече няма нищо непознато, всеки образ ни напомня на нещо и влизаме предубедени във всеки разговор. Света ни се смали. Парка е приютил в следобедните си меки поляни нови деца с бири в ръката и смях по лицата. Други младежи се целуват пред театъра. На Попа се срещат други компании и тръгват на някъде, ние не познаваме никого от тях, защото нашето време на безгрижие и ученически години отмина. И София е малка. И е малко тъжно.

Сега вървим и виждаме себе си преди три, четири, шест години, вървящи по същите павета. На пейките при скейтърите, по Раковска, вече се стъмва, ние вървим и се смеем, ах, колко сме глупави сега, колко топла ни се струва майка София, тя е голяма и грижовна, пази малки тайни навсякъде и ни ги разкрива постепенно. А днес се оглеждаме и виждаме, че пази други тайни – нашите тайни. Какво се случи тук и там. Те не са тайни, но са шепоти от миналото и няма нужда да си ги казваме на глас, ние си ги знаем, че са там. Оставяхме парченца от обърканите си души навсякъде и от всякъде събирахме парченца от вълнуващия град. Той беше голям. А сега е малко тъжно.

Тъжно е, че свикнахме с всяка улица, сграда, заведение, булевард, мост, парк, градинка, всеки знак, всяка лампа. И някак си май не очакваме вече нищо ново да се случи. Не очакваме нови приятели, нова любов. Няма нищо спонтанно, преценяваме действията си като големи хора. Нали вече работим и имаме свой живот. А сякаш тогава точно беше времето, когато животът си беше наш. Дори и да не го разбирахме напълно – живеехме си го свободно.

Израснахме и с нас порасна и София. Появи се метрото, ремонтите я лъснаха, вече е европейска госпожица, с осветление в парковете, красива Витошка и нови аромати. Вече не е толкова лесно да си непринуден, някак си не става. Съдбата не те чака някъде зад ъгъла. Изживяхме първата голяма любов. Изгубихме се в надеждите си и по-късно се намерихме по пътя обратно. Ние със София вече просто се обичаме, свикнахме заедно и може би сме си малко скучни, но ни е мило, защото имаме спомени заедно. Толкова много спомени. Пораснахме, но тя е малка. И малко ни е тъжно. Но се усмихваме. 

танцуващи сенки

дишащи образи
черни сенки плетат
сенките им танцуват свободни
ръка в ръка на стената
глухи са и уж е тихо
а сърцата им свирят
и водят ги в танца

човекът стои до човек
изправени двама почти неподвижни
а отсреща стнената е платно за жива картина
душите им са в затворени в пространства
с отсъстваща светлина
и танцуват танцуват танцуват

не изгасяй прожектора

Попътно течение

Тревата под краката ѝ се изплъзва, мокра и твърда. Нозете ѝ прехвърлят крачка след крачка, понасят малки въздушни вълнения със себе си, смачкват късите зелени стръкове решително. После стъпва на пръстта, тя е топла, но не, не, няма начин да се задържи на нея, по-добре да прекрачи уюта ѝ и да ходи по асфалта. Нали пеперудите рядко прехвърчат през шосето, предпочитат да ограничават траекториите си не по-далече от цветните площи, нека седят там, тя бяга от тях. Да, ето колко е хитра, сега ще им избяга и ще затича свободна по шосето, без никакво усилие, сивата настилка ще щипе кожата под петите ѝ предупредително, да не забрави темпото си, да го поддържа.

Изплъзна се от полето и наистина затича по шосето. Някой беше направил така, че то да е там преди тя да го види. Някой се беше погрижил да има асфалт за грубите ѝ крака. Това е един от основните проблеми на хората, които са живели, а са още млади – имат жизнена сила, а кожата на ходилата им е груба и твърда от ходене, тичане, застой на едно място, километри път, различен, заради който сега пръстта е просто топла, но няма шанс да бъде усетена. Приятна е, но не е достатъчна. Когато беше малка баба ѝ я пускаше боса из двора и градината. После порасна и ходиата ѝ зажадняха отново за земята. И сега тича. По шосето.

От всички усещания до сега, които бяха минавали пред гърдите ѝ, свободата беше най-близкото до истината. Така си мислеше дълго. Беше прекарала доста време сама под нощното небе, както и в гората, а също и в града, въобше всякакви места беше усещала сама и беше усещала себе си в тях, защото имаше възможност да бъде сама. Свободата беше приливната вълна спокойствие и чувство за цялост, когато застанеш сам сред хиляди дървета или хиляди звезди, или хиляди коли и хора. Свободата беше толкова истинска, че носеше отговори, тя беше нейната лична нядежда и тя насочваше цялата си вяра към нея. Дори с другите се стараеше да е сама. И въздухът беше бистър, където и да е, преглъщаше се лесно, когато знаеше, че има свободата да притежава себе си точно в този момент, точно на това място.

Разказите за живота, за раждането и смъртта, за любов и чувственост, бяха излишни. Са излишни. Единствено вдъхновението, тя знае това добре, е способно да отвори вратата на желанието. А точно то я кара да тича. И така, тичайки, по грубия асфалт, почувства, че беше забравяла дълго време за него. Свободата е нужната почва, на която тя трябва да посее единственото смислено зрънце – желанието си. Страстта. И така, нозете ѝ прехвърлят крачка след крачка, крачка след крачка...

И все още така. После тя знае изгрява новия ден, ще се скрие под някоя дебела сянка за малко. И свободна да желае, ще продължи да износва нозете си. 

време

чайникът кипи на котлона

водата стремглаво прелива

вместо ръката вода да попива

държи цвят от лайка и подпира

кокалчета на перваза на прозореца

тая миризма загаря в сетивата

остава години

запечатва моменти - картини

феерия от спомени

вечност в секунда

чия реалност е по-важна

на преливащото, изтичащо време

или на човекът, ръката

животът все още кипи

като чайник с листенца от лайка

и суровият цвят ръката държи

стиска го - подпряна на перваза

смея се отстрани
чайникът е само илюзия.

отделно

отделям настоящето от познатото

познатото е само форма

формата е само идея

идеята е само муха

мухата владее науката на безсмислието

бръмчи от цвете на маслено петно

от канавка на зелен лист

отделям съзнанието от опита

от очакванията и стъпките

от водите на мълчанието
потапям го в глухота

глухият е вечен

светът се сви в пъпка на лале
а аз съм сложил смело крак
върху трупа на обичано дете
;
образа във огледалото

Светът е в чаша чай

Лъчите се катерят по дърветата, дъхът на вятъра се преплита в листата им, розовината по облаците изчезва и на нейно място се полепят меки оранжеви петна, които бавно изгарят и стават все по-прозрачни, докато накрая небето не се избистря в най-чистото си синьо и бяло. Романтиката е достигнала неочаквани дълбини, мислите са излетели с ранните птици, още преди да се събудя, може би преди и слънцето да се събуди. Останало е само съзнанието, онова вътрешно око, което наблюдава спокойно, без осъждане, без човешка преценка, без мерна единица и определение. Чисто събуждане, малко по-късно, от колкото бих предпочела, и все пак реално. Пробуждане - да.

Движенията са необмислени и перфектно плавни. След тях идва чаят. Чашката е свят. В нея е любовта ми и ненавистта ми. В нея плуват объркани удавници - намеренията ми, поклащат се от вълнението - очи на спомен. Бълбукат грижи, играят руси кичури от детството ми, преминава кораб, на палубата - майка ми и баща ми. Косъм от брадата на един свещеник. Ха! Ето ти и езика на една ламя, която беше ухапала една принцеса, защото никой не я уби навреме и не спаси царската щерка. Ами тази клонка? Тя е от Китай. Няма общо с чая - тя е оцеляла след пожар в богата къща, преди три хиляди и двадесет години. Вижда се и ембрион на човек - може би е брат ми, може би съм аз, може би е пра-пра-баба ми или един източен владетел, или просяка от Солунска, жената без дете, за която някой ми разказа, Буда или апостол Павел, може би сме всички ние, сключени в едно все още неродено съзнание, бъдеща личност, неосиновен човек, цялостен дух - бъдещо създание. Три патици се люшкат свободно - мъртви ли са? Ако бяха, щяха да са с главата в обратна посока - към дъното, не, не, живи са, към мене гледат - човките им са тихи. Да, има и разпръснато мълчание, отвсякъде, най-вече от към изток, при Черно море, на брега на красивия малък град, а то всъщност там морето не е точно от изток, но това е така, защото е специален и всичко е така, както си иска, и аз съм както си искам, и времето е вътре в мен, не в часовника, и въздухът олеква в дробовете ми. А отсреща - друг град, баба ми, седи. Пред къщата, на перваза на прозорчето на мазето, където е постелено. Трепери и ме гледа и тя - милата старица. Няма по-мило нещо от погледа на баба, която е остаряла, докато ти си се излюпвал от детството към младостта си. И дядо е някъде там, ама го няма, но е там, виждаме го, той всъщност никога не си отиде. После малко по-далече плуват три сенки на деца, едната май съм аз, другите две - еднакви, но различни, хванати за ръка, тичат и падат, смеят се и бърборят. Мда, и непознати пръсти има тука - този отпечатък не е от моя свят - от чужд е. Но е в моята чаша. И моите отпечатъци, и тези на баба и нашите, и на приятелите ми, и на учителите ми - и те са в чуждите чаши.

Светът е в чаша. Една чаша. Моята е чай.

на моста с две имена

протягам пипала от кървавия мускул

към една секунда отдавна

стягам капачките на бутилките 

Спомен

и

Надежда

полагам длани на бедрата си

поглеждам назад

през косата си

тя пак е рошава

и през кичурите виждам снопове

мека светлина

късна залязваща тиха

самотна луна

и така събирам в ръка

      светулки попътни

      вятър, листа

      събирам прах, гарванов плясък на криле, нежност

      малък момент на ненаситност

      поглед, два

      двузначност и недостиг

      недоизказани недоразумения

завивам ги в хартия, смачквам я

хвърлям я назад

проклетия вятър насрещен

връща ги в ръката ми

липсата която получих 

не си отива

и когато е нощ и не спя

шепне ми

"няма да те напусна

поне аз ще остана

от мен няма да избягаш

аз държа да съм тук"

Племето без Д (или кога овцата е свободна)

Следва диалог, в който няма да ползваме буквата Д.

„Обър ен!“

„Зравей.“

„На къе така?“

„При братовче ми. Има рожен ен.“

„Я! И на колко гоини става?“

„Ваесет и евет.“

„Ха! И евет.“

„А. Хайе, овижане, ва часа е.“

„Обре, о скоро.“

Това са Ептиф и Наслаф. Те са от племе, което не ползва буквата Д. Те нямат и звука Д. Не се нуждаят от него. Разбират се прекрасно, защото когато те и другите хора от племето им са били малки, майките им и бащите им са им говорили без звука Д.

Всъщност те живеят в мозъка на една богомолка, която по случайност е попаднала в големия град и е заспала на върха на Паметника на Някаква си Армия.

(Веднъж някой я напръскал с червена боя, тя кихнала, Ептиф и Наслаф и другите от племето им подскочили вътре, после тя примляснала и пак заспала – била явно незаинтересована богомолка.)

И така, докато по-голямата част от света използвал звука Д, това племе дори не подозирало за съществуването му. Слава богу, никой от тях не си общувал със света навън и така те си живеели в премерено разбирателство. Докато един ден водата им не свършила. Настъпила голяма и застрашаваща суша, всички хора се събуждали със залепнали езици, растенията увехнали, нямало как да се перат дрехите – всички ходили мръсни и неокъпани, въобще настъпил логичния хаос, когато водата изведнъж спре. И понеже те си нямали бог, нямало на кого да се помолят, Ептиф решил да излезе във външния свят и да донесе вода на племето. Оборудвал се с трийсет празни бутилки, казал на майка си да му направи един сандвич и потеглил по пътя към външния свят, да търси вода.

Излязъл от мозъка на заспалата богомолка, скочил на земята от върха на Паметника, закрачил по един голям булевард и стигнал до една жълта сграда с трикольор, развяващ се почетно и гордо на нея. Решил, че там може да има важни хора, които имат власт и могат да го чуят, да му помогнат, да му дадат вода. Застанал Ептиф пред сградата и надал глас с всички сили:

 - Воа! Воа! Воооооооо-ааааааа! – дъхът му спрял, а и гърлото му било пресъхнало, затова после зашептял – Нямаме воа, моля ви, дайте ни воа....

 - Сякаш никой не го чул вътре в сградата с развяващ се трикольор, обаче двама минувачи, които продавали реферски свирки му обърнали внимание, присъединили се към него, защото си помислили, че човекът вика „Сво-бо-да“, а те като видни патриоти ценели свободата, нищо, че и те не били много наясно къде им е свободата и как да си я получат, но били гръмогласни и упорити, и за това засвирили със свирките и завикали с него:

 - Сво-бо-да! Сво-боооооо-даааа! Нямаме свобода, дайте ни обратно свободата!

Ептиф ги погледнал стреснато, зачудил се какво по дяловите викат тези, какъв странен звук издават, въпреки че това, което викат, много приличало на нещо, което той би разбрал. Но се объркал от умора, път и викане и надал последен вой към сградата:

 - Вооооооо-ааааааааааааааааааааааа-а-ааа.... Воа....

И паднал изтощен на паважа. За минимално време около него се събрали хиляди хора, които скандирали „Сво-бо-да!“, сградата била обезопасена с прегради, защото хората напирали все повече и повече, мъже с униформи и опасани с колани с оръжия я наобиколили и препречили пътя на скандиращите, имало дим, крясъци, ранени, тухли хвърчали, даже едно скъпоценно златно паве, което било част от подарък за народа им преди много години от един благороден австриец, полетяло през тълпата и уцелило Ептиф, който тъкмо се разбуждал и връщал в съзнание. Павето обаче го уцелило и го убило - той така и не успял да занесе вода на племето си. А около него се оформил кръг и хората заревали и завикали яростно и с лепкава болка в гърлото:

 - Ето! Вижте какво направихте! Този човек умря за свободата си! Той искаше свобода, а вие не му я дадохте! Сега, платил за нея с живота си, той няма да ви гледа поне повече! Безсрамници!

А Ептиф не беше виждал хората от сградата. Дори не знаеше кои са те. Той просто искаше вода. Това е.

Следва диалог, в който всички букви присъстват, но отсъства изхода.

„Здравей!“

„Привет.“

„На къде така?“

„Навън. Щатите или Германия, може и Холандия, а защо не Нова Зеландия.“

„На гости ли?“

„Отивам да оправя живота си.“

„Ха! Добре, добре, върви. Имаш важна работа. Аз ще чистя трупове тук и ще храня едни пенсионери. В петък ще ходя на ресторант, защото ще имам малко скатани пари. На мама парите няма да ѝ стигат и за това ще я взимам с мен, за да се нахрани добре. Ще имам едно дете или две, но те ще страдат, защото няма да мога да работя това, което искам, за да съм щастлив и да ги обгръщам с любов и внимание, но ако го работя, те ще са гладни. С теб ще се чуваме. Ей, не знам, ами ако се изгубиш? Ако не оправиш живота си в Холандия или Нова Зеландия, ако останеш просяк под някой мост и нощния вятър прогони щастието ти?“

„Ами не знам, тогава ще умра. Но иначе трябва да живея твоя живот – сигурен, че ще имам два залъка в устата, но нищо повече, с познати и предъвквани нещастия. Ти ми кажи, кое е по-добре?“

„Не знам. Хайде.“

„Хайде.“

Конкретно за приличието

Незначителни разговори, любезности, усмивки, жестове, истории по конец - модели. Един човек, сред милиарди други хора, еднакъв в това, че е различен от тях, както и те от него. Еднакъв и в това, че се страхува от истината си, както и те от своята.

Първо било Нищото. След него последвали човешките форми, напълнени с изящен и чувствителен дух. После бил разумът и съвестта. Накрая, в деня на независимостта на индивида, се появило и желанието за различия, някъде в потока на развитието на модерното общество, което се стремяло към отделяне на човека от колектива, но същевременно потъвало в колективните модели на живот. И за това господ казал - "Да бъде либерализъм, човеци! И също да бъде анархия - в сърцата ви и в подредбите на социалната ви динамика." После седнал на един дъбов трон и се замислил той какво общо има със социалните подредби на хората, те си живеели и се развивали и без него, даже религията си присвоили и я използвали главно за оправдание, наказание и страхопочитание. И отишъл господ да изпие една чаша топла вода с небесни билки и да разсъждава над своите сложни създания.

***

По принцип нямам проблем със света и начина, по който функционира, защото да си въобразяваш, че имаш проблем с нещо, което не зависи от теб е безсмислено и глупаво. Но пък имам проблем с някои привички на човека в частност. Проблемът например е там, че в повечето книги и филми героите са поставени в един твърде правилен свят (а правилно е една ужасна и противна дума). Тревогите им са познати, радостите им са отражение на изпитаните предразсъдъци, които пасват добре със заучения начин на мислене на аудиторията, и се получава един топъл и мек пашкул, в който героите се шмугват, пускат се по хлъзгавия си живот, така по дупе, с колене в ръцете. 

А някой иска да чете за истинските мизерници, за истинските късметлии. За дупките между случките, защото те най-много от всичко показват действителността. Затишието след смъртта, моментът след оргазма на мъж в изневяра, чашата вино сутрин, която е тиха и проста, поредна, не единствена, но е там и нечии жадни устни треперят да се потопят в ароматните ѝ болкоуспокояващи обятия. Празнотата след радост, или дори самата радост, но описана директно - от наблюдението на главната камера. Каквато е, без очаквания, без последствия. 

Повръща ми се от заучени фрази. 

Красив залез. Привлекателна жена. Нежен допир. Безпределна любов. Дълбока тъга. Вечна забрава. Изоставена сграда. Самотен моряк. Криволичещ път. Зъл убиец. Сантиментален момент.

Аз в сряда виждам грозен залез. Над Надежденските олющени панелки - неясен, облачен, неприятно оранжев залез, който не си е на мястото, защото някой сто години е писал, че залезите трябва да са красиви и меки явления. И той се сеща за това, забързва се в опит да изчезне по-бързо от погледа на хората в Надежда, да събере всичките си остатъчни лъчи, за да не го гледат колко е грозен. А той е просто залез. И също вдъхновява.

На мен ми е все тая за него. Спокойна съм и пред грозен залез. А много други биха се паникьосали. Защото грозният залез не фигурира в списъците им за нормален свят. 

Вчера пък видях една отблъскваща жена. И вместо да се обърна настрани и да пропусна да я регистрирам (защото какво бих правила с образа на отблъскваща жена?), аз се вгледах в нея и изследвах лицето и походката ѝ, усмихнах ѝ се и чак тогава я подминах. Не ѝ съчувствах, защото това е лицемерно и смешно. Тя не е задължително нещастна. Или пък щастлива. Присъствието на един елемент от действителността не води непременно до друг определен, въпреки че това ни улеснява. Тя просто не отразява желанието на човека всичко около него да се стреми към положително, красиво и да е прехвалено и прекалено оплаквано и жалвано. Даже за секунда ѝ завидях, че не е част от тая глупава фантасмагория, в която до някъде и аз живея. 

На ъгъла на едно кафе стои покаял се убиец. Усмихва се в смирение и захапва парче хляб. 

Веднъж изпитах крайно пределна любов. Обичах един мъж няколко пъти подред и любовта ми се изчерпа. Последния път, когато се съблякох пред него, тялото ми не трепна. Бях се променила и за него любов нямаше вече. Започнах да се обличам и да му обяснявам за пределите на любовта, когато човек се променя и тя измества поглед, а той недоумяващ ме напсува. Целунах го и си тръгнах, мислейки колко съжалявам, че и той е в капана на категоризирания свят. Щом си казал или направил нещо, значи следва логично друго действие. Ха! Ужасен свят. Аз не съм му ядосана все пак. И така подскачайки от крак на крак се запътих към спирката на тролей девятка. 

Тогава си казах, че този мъж не би допуснал, че любовта би могла да се променя, защото е избрал да повярва на удобните стереотипи. Още една ужасна дума - стереотипи. Самата тя носи предвидимост и е лишена от чувство за вкус и искреност. Избрал е това, защото навярно го е страх. От него самия, как ли би реагирал, ако приеме за възможно нещо, считано за недопустимо? 

За това, казах си, подреждаме така света. Улесняваме си работата да се справяме с него и да го възприемаме. Току виж някоя налудничава недопустима мисъл изскочи в и без това достатъчно обърканите ни главици. Обаче - ето го проблемът ми с обществото тук - ако не допуснем тази мисъл, това чувство, се обричаме на сигурна лудост. Лудост в смисъла на безнадеждние, монотонност, застой, оковаване и робуване, безпределен страх, който вика без глас, затворен в добронамерената кутийка на приличието. 

Мда. Полудяваме тогава, когато не съумеем да приемем лудостта си и да я допускаме в ежедневието си, да я преплетем с рутината, да ѝ обръщаме особено внимание, да я обичаме и да се грижим за нея, да заживеем в хармония с нея, защото тя е най-истинския показател, че сме тук и сме хора.