вечността се заключва

бетонни планини
заключили писък на вечност
безкрайното време
търпи постоянно наслагване
на трескав глас в тясно пространство
няма къде да избяга
трябва да се дегизира
като прозрачна мъгла
хамелеон на града
животински крясък сред хора
вик на изсъхнал удавник, още дишащ
сбръчкан под силното слънце
в пресъхнала локва
- някога море;

а сега накъде?

глас на задушен в консерва човек
на болен от неизлечимо желание
вик на вярващ реалист
на листо в пустиня
и на клонка във тиня
;

стон на изпържен в горещо желязо глупак
и душата му вие от невъзможност
пред сянка излята в отенък на образ
погледа, до червено нагрят,
пари на отсрещния кожата
преглъщат сухо действителността
и казват си тихо
утре, утре в друг свят