Точно
когато пръстите му погалиха дулото, очите на жертвата се присвиха в змийски
елипси, все едно искаха да преценят разстоянието от тях до пистолета. Убиецът
загаси цигарата си в подметката, точно като в някой уестърн, после я лапна и я
изяде, без да отмества погледа си от жертвата. Той мразеше жертвите. Бяха му
противни с безпомощността си. Всъщност това му беше първата жертва, но пък беше
посветил живота си на това да я дебне, да я изследва, да ѝ се заканва със злорадство и в общи
линии да я преследва. Тази жертва, единствената му жертва, беше проектът на
живота му. След нея следваше голямото хладно нищо на новото начало и забравата
на всичко старо. Поне за това се бе приготвил той. Изплю част от тютюна на
земята, усмихна се ехидно, като престъпник, който се радва, че целта му е на
половин метър живот.
И
така убиецът мразеше жертвите. Когато видеше жертва някъде по улиците, да се
влачи пораженчески зад своя престъпник, направо му се повръщаше. Искаше му се да
я застреля на място, обаче се въздържаше, защото знаеше, че не е правилно да
отнемаш чуждите жертви. Общо взето всеки си има по една, освен може би хората с
множествена личност. На тях сигурно им е трудна работата, мислеше си често той.
Понякога се виждаше с един друг убиец, който обаче още не беше осъзнал, че е такъв.
Това малко го дразнеше, но пък събираше много информация от него, без другия да
осъзнава, че му я дава. Неговата жертва му беше близка, говореше, че я обича, обаче
вътрешно не я понасяше. Ходеше по разни места с нея, показваше я пред хората,
снимаше се с нея, говореше за нея, обаче вечер, когато легнеха заедно в леглото
под синкавия чаршаф, обръщаше ѝ
гръб и я мразеше тихо, риташе я с крака и стискаше зъби от злоба и омраза. Тя
понякога беше красива, но по-често беше просто досадна и хленчеща. И така,
нашият убиец се виждаше с този човек, защото му казваше полезни неща, а освен
това му повдигаше самочувствието на професионален убиец, понеже се сравняваше
мислено с него и се гордееше с напредъка си. Един ден излязоха да изпият по
чаша вино и се заговориха за формите.
- Те са нужни. От тях не може да се
излезе; нито да се избяга. Просто такъв е
светът.
- А аз мисля, че са смешни илюзии на
човешкото съзнание, – отпи – които са му нужни в тоя свят до момента, когато
осъзнае принадлежността си към нещо много по-голямо.
- А не е ли всичко смешна илюзия на
човешкото съзнание?
- Точно за това става въпрос.
Човекът е смешен. Поне докато е жив. След това става мъдър, навярно научава
повече за времето и безкрая, когато се излюпи от черупката на съзнанието си.
- Хм. Нека бъдем просто хора за сега.
Убиецът
смърщи вежди, но не отговори, защото разговорът стана твърде личен, а ясно
съзнаваше, че събеседникът му си няма и понятие за това, той просто
разсъждаваше. Като обикновен човек. Като жертва. Прииска му се да извади пистолета
из под пуловера си и да го застреля, но желанието мина за секунда и отпи още
веднъж от виното. Пазеше човешкото в себе си, докато му беше нужно.
***
И
сега е тук. Доволно ухилен, потропваш с ботуш, скърцащ със зъби, движи вежди и
променя физиономиите си от вълнение. После усмивката застива. Лицето му се
изопва и фигурата му се вкаменява. Заел неподвижна строга поза, с двете ръце протегнати
напред и обхванали пистолета, пръстите на спусъка, втренчил погледа си в нея,
празен поглед. Сега не е моментът да изпитва чувства, сега да бъде човек ще му
попречи. Сега е убиец, никаква милост, никаква жал, никакви угризения,
абсолютна апатия към сантименталното, абсолютна увереност в действията, това му
е нужно в момента.
Мислено ѝ каза довиждане и...! Писък, куршумът грациозно разби на
стъклени парчета мишената, бляскав прах се разпиля по земята, в стената зейна
дупка. Около убиецът лежаха студени късове и останки от нещо цяло, които
безразлично отразяваха дневната светлина от прозореца и образуваха светлинна картина
на тавана. Той погледна нагоре и видя душата си свободна. „Светлината на
бъдещето“, каза си. Разглоби пистолета и го хвърли в боклука. Току що олекна с
няколко килограма – изгуби празни надежди, безполезни спомени, неизпълнени
обещания, отровни очаквания, вина, наивна вяра. „Сега вече мога да бъда човек“ –
запали нова цигара, седна на фотьойла и потъна в хладния безкрай на нищото,
което е всичко. „Сега мога да бъда.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар