Постоянството на наркомана

Застоят е като дълга сутрешна дрямка,

самотата е прозрачна тъма.

В мига, в който светлина ти докосне очите,

се хващаш за нея - като удавник за сламка,

тичаш като дете през забранена врата,

копнееш за нежност и ласки,

стопляш се от пламък на свещ.

После пламъка става все по-горещ,

разпалва се в теб, огрява те цял

и цял те изгаря

преди дори да си успял
времето за миг да уловиш.

Вратата, 
през която избяга от самотата 

изведнъж се затваря

и няма как да се върнеш пак там.

Няма как да не страдаш,

няма как да си сам.

Дори когато пламъците стихнат

и болката бавно угасне

знаеш, че нечии други красиви устни

скоро ще ти се усмихнат

и друго пламъче в пожар ще пресасне 

и ще гориш от удоволствие,

а после от болка.

И като наркоман ще се връщаш

за следваща доза с нов наркотик

със същото действие,

ще целуваш, прегръщаш

със скромна гримаса на тъжен комик.

Плътта не е жива, ако не гори,

ако не я запалиш,

да страда безумно, да я боли,

да помни, че може да усеща,

щом дойдат отново самотните дни.