мисля си за теб нощем и се чудя,
очите ти от искреност ли светят
или от болка, премесена с желания.
Заспивам, после пак се будя,
докато още е тъмно,
и въздухът разнася мокрите ухания
на дъждовната съмнителност.
Твоето присъствие
би дало вдъхновение
на писателското ми съзнание,
независимо дали ще ме зарадваш
или ще ме нараниш.
Звездното сияние
няма да се промени
и в двата случая,
нито пък останалият свят.
И все пак,
не мога да не се запитам
- има ли смисъл
да опитвам
да те допусна в света си,
да навляза в твоя,
да ми разкажеш за живота си,
аз на теб за моя,
после да забележим белези
от миналото и от настоящето
и като сиромашки кучета
да ближем раните един на друг.
Така или иначе
всички човеци сме страдали,
били сме и грешни,
били сме и по малко добри.
И може би времето
няма да ни отърве от светло-сините изгреви
или от най-простите ни мечти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар