Първо било Нищото. След него последвали човешките форми, напълнени с изящен и чувствителен дух. После бил разумът и съвестта. Накрая, в деня на независимостта на индивида, се появило и желанието за различия, някъде в потока на развитието на модерното общество, което се стремяло към отделяне на човека от колектива, но същевременно потъвало в колективните модели на живот. И за това господ казал - "Да бъде либерализъм, човеци! И също да бъде анархия - в сърцата ви и в подредбите на социалната ви динамика." После седнал на един дъбов трон и се замислил той какво общо има със социалните подредби на хората, те си живеели и се развивали и без него, даже религията си присвоили и я използвали главно за оправдание, наказание и страхопочитание. И отишъл господ да изпие една чаша топла вода с небесни билки и да разсъждава над своите сложни създания.
***
По принцип нямам проблем със света и начина, по който функционира, защото да си въобразяваш, че имаш проблем с нещо, което не зависи от теб е безсмислено и глупаво. Но пък имам проблем с някои привички на човека в частност. Проблемът например е там, че в повечето книги и филми героите са поставени в един твърде правилен свят (а правилно е една ужасна и противна дума). Тревогите им са познати, радостите им са отражение на изпитаните предразсъдъци, които пасват добре със заучения начин на мислене на аудиторията, и се получава един топъл и мек пашкул, в който героите се шмугват, пускат се по хлъзгавия си живот, така по дупе, с колене в ръцете.
А някой иска да чете за истинските мизерници, за истинските късметлии. За дупките между случките, защото те най-много от всичко показват действителността. Затишието след смъртта, моментът след оргазма на мъж в изневяра, чашата вино сутрин, която е тиха и проста, поредна, не единствена, но е там и нечии жадни устни треперят да се потопят в ароматните ѝ болкоуспокояващи обятия. Празнотата след радост, или дори самата радост, но описана директно - от наблюдението на главната камера. Каквато е, без очаквания, без последствия.
Повръща ми се от заучени фрази.
Красив залез. Привлекателна жена. Нежен допир. Безпределна любов. Дълбока тъга. Вечна забрава. Изоставена сграда. Самотен моряк. Криволичещ път. Зъл убиец. Сантиментален момент.
Аз в сряда виждам грозен залез. Над Надежденските олющени панелки - неясен, облачен, неприятно оранжев залез, който не си е на мястото, защото някой сто години е писал, че залезите трябва да са красиви и меки явления. И той се сеща за това, забързва се в опит да изчезне по-бързо от погледа на хората в Надежда, да събере всичките си остатъчни лъчи, за да не го гледат колко е грозен. А той е просто залез. И също вдъхновява.
На мен ми е все тая за него. Спокойна съм и пред грозен залез. А много други биха се паникьосали. Защото грозният залез не фигурира в списъците им за нормален свят.
Вчера пък видях една отблъскваща жена. И вместо да се обърна настрани и да пропусна да я регистрирам (защото какво бих правила с образа на отблъскваща жена?), аз се вгледах в нея и изследвах лицето и походката ѝ, усмихнах ѝ се и чак тогава я подминах. Не ѝ съчувствах, защото това е лицемерно и смешно. Тя не е задължително нещастна. Или пък щастлива. Присъствието на един елемент от действителността не води непременно до друг определен, въпреки че това ни улеснява. Тя просто не отразява желанието на човека всичко около него да се стреми към положително, красиво и да е прехвалено и прекалено оплаквано и жалвано. Даже за секунда ѝ завидях, че не е част от тая глупава фантасмагория, в която до някъде и аз живея.
На ъгъла на едно кафе стои покаял се убиец. Усмихва се в смирение и захапва парче хляб.
Веднъж изпитах крайно пределна любов. Обичах един мъж няколко пъти подред и любовта ми се изчерпа. Последния път, когато се съблякох пред него, тялото ми не трепна. Бях се променила и за него любов нямаше вече. Започнах да се обличам и да му обяснявам за пределите на любовта, когато човек се променя и тя измества поглед, а той недоумяващ ме напсува. Целунах го и си тръгнах, мислейки колко съжалявам, че и той е в капана на категоризирания свят. Щом си казал или направил нещо, значи следва логично друго действие. Ха! Ужасен свят. Аз не съм му ядосана все пак. И така подскачайки от крак на крак се запътих към спирката на тролей девятка.
Тогава си казах, че този мъж не би допуснал, че любовта би могла да се променя, защото е избрал да повярва на удобните стереотипи. Още една ужасна дума - стереотипи. Самата тя носи предвидимост и е лишена от чувство за вкус и искреност. Избрал е това, защото навярно го е страх. От него самия, как ли би реагирал, ако приеме за възможно нещо, считано за недопустимо?
За това, казах си, подреждаме така света. Улесняваме си работата да се справяме с него и да го възприемаме. Току виж някоя налудничава недопустима мисъл изскочи в и без това достатъчно обърканите ни главици. Обаче - ето го проблемът ми с обществото тук - ако не допуснем тази мисъл, това чувство, се обричаме на сигурна лудост. Лудост в смисъла на безнадеждние, монотонност, застой, оковаване и робуване, безпределен страх, който вика без глас, затворен в добронамерената кутийка на приличието.
Мда. Полудяваме тогава, когато не съумеем да приемем лудостта си и да я допускаме в ежедневието си, да я преплетем с рутината, да ѝ обръщаме особено внимание, да я обичаме и да се грижим за нея, да заживеем в хармония с нея, защото тя е най-истинския показател, че сме тук и сме хора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар