Малка София, големи деца

Често ми липсва едно нещо от изминалите години – непринудената неусетност, с която всичко се случваше. Преди да направиш приятели беше щракване с пръсти – излизаш да пиеш бира на паметника и ето ти нови приятели. На онзи купон в апартамента, на дивана онова момче и момиче изглеждат симпатични – наздраве и след малко сте приятели, а след година дори не помните къде се запознахте. Отиваш в Петък и щрак – нови приятели. А Петък вече го няма. София е различна. И ние сме различни. Ония изгубени деца, които блуждаеха по артериите ѝ, за да се намерят в нея, вече сме пораснали малко. И е малко тъжно. Градът не е толкова голям вече, сега ние сме големи. И го познаваме като дланта си, никое място не е ново, никое място не крие страха и удоволствието от непознатото, всяко ъгълче мирише на спомени и всяка крачка е вървяна, всяка въздишка е изживяна по няколко пъти.

Вече не е толкова лесно да се влюбиш. Вече сме големи и не си позволяваме да опознаваме жадно някой друг, както преди, защото виждахме как уличните светлини светят различно в очите му. Вече няма нищо непознато, всеки образ ни напомня на нещо и влизаме предубедени във всеки разговор. Света ни се смали. Парка е приютил в следобедните си меки поляни нови деца с бири в ръката и смях по лицата. Други младежи се целуват пред театъра. На Попа се срещат други компании и тръгват на някъде, ние не познаваме никого от тях, защото нашето време на безгрижие и ученически години отмина. И София е малка. И е малко тъжно.

Сега вървим и виждаме себе си преди три, четири, шест години, вървящи по същите павета. На пейките при скейтърите, по Раковска, вече се стъмва, ние вървим и се смеем, ах, колко сме глупави сега, колко топла ни се струва майка София, тя е голяма и грижовна, пази малки тайни навсякъде и ни ги разкрива постепенно. А днес се оглеждаме и виждаме, че пази други тайни – нашите тайни. Какво се случи тук и там. Те не са тайни, но са шепоти от миналото и няма нужда да си ги казваме на глас, ние си ги знаем, че са там. Оставяхме парченца от обърканите си души навсякъде и от всякъде събирахме парченца от вълнуващия град. Той беше голям. А сега е малко тъжно.

Тъжно е, че свикнахме с всяка улица, сграда, заведение, булевард, мост, парк, градинка, всеки знак, всяка лампа. И някак си май не очакваме вече нищо ново да се случи. Не очакваме нови приятели, нова любов. Няма нищо спонтанно, преценяваме действията си като големи хора. Нали вече работим и имаме свой живот. А сякаш тогава точно беше времето, когато животът си беше наш. Дори и да не го разбирахме напълно – живеехме си го свободно.

Израснахме и с нас порасна и София. Появи се метрото, ремонтите я лъснаха, вече е европейска госпожица, с осветление в парковете, красива Витошка и нови аромати. Вече не е толкова лесно да си непринуден, някак си не става. Съдбата не те чака някъде зад ъгъла. Изживяхме първата голяма любов. Изгубихме се в надеждите си и по-късно се намерихме по пътя обратно. Ние със София вече просто се обичаме, свикнахме заедно и може би сме си малко скучни, но ни е мило, защото имаме спомени заедно. Толкова много спомени. Пораснахме, но тя е малка. И малко ни е тъжно. Но се усмихваме.