Попътно течение

Тревата под краката ѝ се изплъзва, мокра и твърда. Нозете ѝ прехвърлят крачка след крачка, понасят малки въздушни вълнения със себе си, смачкват късите зелени стръкове решително. После стъпва на пръстта, тя е топла, но не, не, няма начин да се задържи на нея, по-добре да прекрачи уюта ѝ и да ходи по асфалта. Нали пеперудите рядко прехвърчат през шосето, предпочитат да ограничават траекториите си не по-далече от цветните площи, нека седят там, тя бяга от тях. Да, ето колко е хитра, сега ще им избяга и ще затича свободна по шосето, без никакво усилие, сивата настилка ще щипе кожата под петите ѝ предупредително, да не забрави темпото си, да го поддържа.

Изплъзна се от полето и наистина затича по шосето. Някой беше направил така, че то да е там преди тя да го види. Някой се беше погрижил да има асфалт за грубите ѝ крака. Това е един от основните проблеми на хората, които са живели, а са още млади – имат жизнена сила, а кожата на ходилата им е груба и твърда от ходене, тичане, застой на едно място, километри път, различен, заради който сега пръстта е просто топла, но няма шанс да бъде усетена. Приятна е, но не е достатъчна. Когато беше малка баба ѝ я пускаше боса из двора и градината. После порасна и ходиата ѝ зажадняха отново за земята. И сега тича. По шосето.

От всички усещания до сега, които бяха минавали пред гърдите ѝ, свободата беше най-близкото до истината. Така си мислеше дълго. Беше прекарала доста време сама под нощното небе, както и в гората, а също и в града, въобше всякакви места беше усещала сама и беше усещала себе си в тях, защото имаше възможност да бъде сама. Свободата беше приливната вълна спокойствие и чувство за цялост, когато застанеш сам сред хиляди дървета или хиляди звезди, или хиляди коли и хора. Свободата беше толкова истинска, че носеше отговори, тя беше нейната лична нядежда и тя насочваше цялата си вяра към нея. Дори с другите се стараеше да е сама. И въздухът беше бистър, където и да е, преглъщаше се лесно, когато знаеше, че има свободата да притежава себе си точно в този момент, точно на това място.

Разказите за живота, за раждането и смъртта, за любов и чувственост, бяха излишни. Са излишни. Единствено вдъхновението, тя знае това добре, е способно да отвори вратата на желанието. А точно то я кара да тича. И така, тичайки, по грубия асфалт, почувства, че беше забравяла дълго време за него. Свободата е нужната почва, на която тя трябва да посее единственото смислено зрънце – желанието си. Страстта. И така, нозете ѝ прехвърлят крачка след крачка, крачка след крачка...

И все още така. После тя знае изгрява новия ден, ще се скрие под някоя дебела сянка за малко. И свободна да желае, ще продължи да износва нозете си.