Захарен памук и кисели приятели

Хората са извънредно странни същества. Мечтаят, желаят, вълнуват се, копнеят... За невъзможни неща. Знаят, даже са убедени, че нямат шанс да постигнат и част от нереалните си, абсурдни мечти. Не става дума за възможните, истински цели в живота, те са абсолютно нужни и осъществими. А за стремежа към въображаемия розов облак със загадъчни светлини и невъзможно много щастие. Перфектният сценарий, перфектният живот. Да, ама не. Въпросът е дали обаче имаме нужда все пак от надеждата, че един далечен ден ще отлетим с бонбонено хеликоптерче към розовия облак. Мек, пухкав, удобен и перфекрен, какъвто сме си го представяли. Цял живот. И точно в този момент, когато си мечтаем за прекрасни, невъзможни розови облаци, идва някой, който много държи на нас, присмива ни се и ни връща на земята. Направо улучва и двете крилца на надеждата с един малък, остър камък, и падаме обратно в калната локва на ежедневието си. И имаме хора, които държат на нас. И ни замерят с камъни. Честно да ви кажа, не ми се иска да имам точно такива държащи на мен хора. Сериозно, тези облаци са смисълът на живота ми, мисълта за тях ми помага да премина през поредния гаден, сив, затормозяващ и изобщо непухкав ден. Даже направо твърд. Защото е на земята. Долу, в реалността. 
Може да звучи егоистично, но искам хората до мен, ако ме обичат, да вярват заедно с мен на абсурдните ми розови облаци и дори да не ги виждат, да вдигат поглед с мен и да ми казват: "Да! Мисля, че скоро ще ме замеряш с шарени облачни сладки от там! Много скоро."  Аз така казвам.