Те са като хората - можеш да ги различиш една от друга само по аромата. Старите ухаят на жълта, протъркана, събрала прах хартия. Новите носят по листите си миризмата на гланцирана бяла хартия. Някои миришат силно на печатарско мастило, други - по-слабо. Има такива, които са запазили миризмата на книжарници, домове, раници и предишни собственици. Само ако замлъкнеш и доближиш една книга до себе си, сетивата ти ще се отворят и ще се заслушат в историята й. Не тази, написана вътре, а нейната лична история. Буквите вътре - те са са символите на нейната душа. За да я почувстваш, трябва и ти да имаш душа, дълбока и обичаща душата на книгите. Ако нямаш обаче, можеш да различаваш книгите една от друга по собствените им физически признаци.
Корицата. Тя е лицето на книгата. Даже е цялата глава. (Очи, уши, чело, брадичка....) Всяка корица има абсолютно различен личен цвят. В началото може да прилича на всяка друга новоизпечатана книга, в синьо да кажем, но с времето този цвят се променя. От въздуха, от пръстите, които го пипат, от прахта, от мястото, където живее книгата. Освен това, тя има различна повърхност. Например перфектно гладка. Или гланцирана. Или пък подвързана с книговезко платно - любимите ми книги. Те са обикновено по-стари, но и по-ценни. Всъщност, точно по корицата най-добре се преценя възрастта на една книга. И дори да е доста изтощена и стара, тя никога не е немощна (както старият човек), тя е винаги всемогъща и способна да променя човешки животи и да оформя съзнания. Корицата е уникална по съдържание. Изрисувана или изписана, тя е единствена такава, спрямо всички останали корици на книги по света. И обликът й загатва за съдържанието й. Или пък не? Ами да, има и лъжливи корици. Такива, които са черно-бели, а пък книгите, които представят, са същинска феерия от чувства и познания. И не трябва да забравяме - кориците също имат очи. Това е заглавието. То гледа в този, който държи книгата, и както очите казват някои неща мълчейки, така прави и то. И нос имат. И въобще всичко, което имаме и ние на лицето си, без уста, защото те говорят с душата си. И точно както човешкото лице запечатва всяка малка и голяма случка, опита и годините, така и корицата запазва най-много от историята на книгата.
После е началната страница. Тя често е по-различна от останалите. Може да бъде от различна хартия, с различен шрифт, различен стил. Но държи в себе си по нещо и от корицата, и от следващите страници, за да направи връзката между тях и да ги обедини в едно цяло. Тя служи на книгите така, както на нас, хората, ни служи врата. Прикрепя главата за тялото. Преливката между образа и същината.
Разгръщаме по-нататък и следва тялото на книгата. Както всяко тяло, и нейното си има скелет. Това ще бъдат страниците. Те биват различни цветове, най-често светли, за да не отнемат вниманието на човека от буквите. А те, буквите, са нещото, което превежда невидимата тъкан на книгата за нас. Макар и да са добре подредени, сами по себе си те не значат нищо. Важното е, че говорят. И ако умееш да се заслушаш, а не само да ги чуваш, ще чуеш разказа на книгата, нейната душа. Той винаги е хиляди пъти по-необясним от наблюдаемите характеристики и е многопластов, както и човешката душа. И е многоцветен. Дори на първо четене да ни се стори тъжен, ако затихнем съвсем и се заслушаме в думите, които се леят от буквите, може да чуем и много топли чувства. Този разказ също е неповторим и единствен в обвивката на всяка книга. И в него не говори автора, а онази деликатна и дълбока, безкрайна, като море от въображаеми памучни влакна, материя, неосъзнавана материя, до която той се е докоснал. Тя, по някакъв начин, се е пропила в него, обиколила е вътрешността му, всеки орган, всяка мозъчна клетка и накрая се е процедила под формата на думи през ръката му. И самите думи са без значение, но в тях е кодирано истинското. И всеки човек, четейки, сам се докосва до тия памучни слоеве красота, езикът, на който Вселената говори - чиста любов.
И накрая е последната страница. Не, това е грешка. Тя не е накрая, защото никоя книга няма край. Има размери и физически граници, но можеш да я четеш и да я препрочиташ и всеки път ще откриеш нещо ново. Защото душата е безкрайна. И не можем да я затворим в рамката на границите. И никога няма да я разберем напълно (за това и човекът никога няма да разбере напълно любовта). По тази страница са изписани несъществени детайли и често е по-скоро излишна за читателя. И това е напълно нормално. Ние, хората, имаме много повече от една излишна страница, а пък точно тези страници обират най-голямото внимание и ни разсейват от важното. Всичко съдържа в себе си по нещо незначително и излишно. То прави контраста. И също е важна част от цялото.
Моите любими книги са старите, миришещи по-малко на мастило и повече на жълтеникава хартия. Все пак, разбира се, най-много ме интересува душата. Но няма да крия, всеки си има любими цветове и миризми, и повърхности и хора, и книги и души, нали така?
Няма коментари:
Публикуване на коментар