Един човек и празна стая

Знаеш ли, кажи ми,

кога е тъжно?

Не, не кога е просто носталгично

или мъничко самотно.

Не те питам дали си чувствал студ,

когато вънка е горещо.

Не става и въпрос

за определените моменти,

когато някой ти залипсва.

И за страха не ти говоря.

Слушаш ли ме?

Това са чести състояния,

които някак си са неизбежни.

А притихвал ли си,

ей така, самичък,

под изгасналата крушка

в стая със олющени стени

и безсмислени картини

от художник неизвестен?

Чувал ли си, докато издишаш,

звука от собствените вени,

толкоз да е тихо!

А замислял ли си се,

когато пръсти по косата си прокарваш,

колко време ти остава?

Миналото викало ли те е някога,

докато прелистваш празни листи на тетрадка,

във която искаш нещо да напишеш,

но и ти не си решил какво...

А вървейки сам към банята,

чувал ли си въздухът как броди

като змия из апартамента?

Слушаш ли ме?

Защо се умълча така?

Да не би да припозна във тези думи

себе си?

Кажи ми, моля те!

Кажи ми, за да знам,

лудостта дали е тиха и самотна,

или е най-голямото ми осъзнаване...