Кучето самоубиец

Беше тиха пълнолунна есенна вечер, някъде към девет и половина. Не беше студено. Вятърът гонеше жълто-кафеникавите хрупкави листа по безлюдната квартална улица и ги замотаваше на малки неправилни въртопи, като неспокойни кълба природни излишъци, бягащи от наближаващата зима. Аз крачех не особено бързо из полумрака по продължението на „Еленина планина” – къса и тясна уличка, както казах, сгушена в сърцевината на един от крайните градски квартали, където животът рядко се занимава с ненужни суетни и различни градски претенции и времето тече извънредно бавно, даже на моменти спира за малко, за да се огледа, да се осъзнае, и после пак тръгва да тече. Вървях си спокойно, без никакви съществени размисли в главата, и оглеждах правилно подредените симетрични кооперации, почти еднакви една с друга и почти на едно и също разтояние една от друга. Сякаш се бяха строили, за да отдадат почит на някой всемогъщ бетонен бог, който ще ги награди с безценното си внимание. Когато стигнах до градинката пред входа на моя приятел, се спрях и погледнах часовника си. Имаше още десетина минути до срещата ни и реших да седна на една дървена пейка, за да го изчакам.

По едно време, както си наблюдавах безцелно мъждукащите звездички, чух кучешки лай накъде от последните етажи на сградата. Не беше като обикновен недоволен кучешки лай. Не беше точно и виене. Звучеше като някакво притеснено, неспокойно куче. Ха-ха! Засмях се гласно. Та как е възможно куче да се притесни? На тоя човешки свят, в нечии човешки апартамент, в човешко семейство, едно куче си остава куче. То няма грижи, няма тревоги. Ако го нахранят, е доволно. Ако утре умре – умре. То няма какво толкова да губи. Няма какво да постига и на какво да се надява. Сигурно му е добре да си живее без отговорности и притеснения. Вълнува се от малки, незначителни подробности и въобще не му и трябва да знае що за нещо е реалността. Да, добре му е. То не вижда чуждите прегрешения, не разбира що е вина и прошка. То обича и е вярно на стопанина си, защото го храни и му дава дом. И дори когато го остави някой ден, поради други мисли на главата си, само вкъщи, то пак го посреща с махаща опашка и го подканва да му даде храна. И после се търбухва до него на дивана и си го обича. Нищо, че го е оставил само. Цял ден. То пак си го уважава, защото задоволява първичните му нужди, друго не иска кучето.

Защо тогава вие така жално? Не, не знаех дали е жално или по кучешки притеснено. Много необичаен кучешки вой. Поогледах се и различих формата му на една от най-горните тераси, чийто балкон беше нисък и бетонен. Глупавото животно се беше възкачило на балкона и лаеше, та лаеше. Лаеше и скачаше от време на време. „Ще се убие тая глупава мастия!”- казах си. Беше ми мъчно за горкото куче, за това колко е неразсъдливо, нямаше и как да бъде. Не можех да си обясня защо скача на сантиметри от смъртта и надава такъв глас по това време. Сигурно чакаше стопанина си. Или пък нещо го болеше. Не успях да се сетя за друга възможна причина за тази животинска лудост.

Стана почти десет и моят приятел се появи.

 - Имаш ли представа кой живее ей на онзи етаж, третата тераса, откъдето лае тая обезумяла гад?

 - Ха-ха, каракачанка, стар е, но е много умен. Един пияница му е стопанин.

 - Сигурно е забравил да го нахрани, горкото, щом е пияница...

 - Не го виня, човека. Наскоро преживя ужасна трагедия. В апартамента бяха четирима – той, жена му, синът му и сестра му. И кучето де. То това куче е тука откакто ги помня. Та той си беше нормален, докато жена му не го напусна заради някакъв друг мъж. Синът му нещо се забърка с наркотиците и се самоуби. Човекът, на петдесет години и кусур, изгуби всичко ценно и се побърка, пропи се. Имаше надумвания, че насън е прерязал гърлото на сестра си с нож. Съвсем откачи, горкият. И така, сега си живее с кучето, но тия дни ще го прибират в лудницата.

 - Абе да ти кажа, не ти трябва такъв човек близо до тебе, знаеш ли какво ще му дойде на акъла.

Умълчахме се и се заслушахме във вече изтъняващия глас на кучешкия вой. Хората казват, че тези животни, особено ако съжителстваш с тях години наред, свикват с теб и съпреживяват промените ти. Променяш се ти, променят се и те. Озлобяваш се, озлобяват се и те. Отчайваш се и се предаваш... Предават се и те. И я усещат, промяната. Така казват.

Тъкмо се обърнахме, за да тръгнем по пътя си, и откъм сградата се чу силно плющене на клони, трясък, кратък, почти безгласен вик и тупване на нещо тежко.

 - Това глупаво куче падна! Самоуби се, без да иска, тъпото животно! – извиках.

Погледнахме нагоре. Кучето, млъкнало, беше застопорено на мястото си, като восъчна кучешка скулптура. Абсолютно вцепенено и неподвижно, то гледаше надолу. С приятеля ми се спогледахме в недоумение. Изтичахме, за да видим какво се беше случило. На земята, на половин метър от сградата, в студената, покрита с шума кал, лежеше мръсно и рошаво мъжко тяло. Топъл човешки труп.

В десет и пет на улица „Еленина планина”, в един краен градски квартал, виеше едно нещастно куче. То не можеше да разбере човешката лудост и затова продължаваше жално да лае.