Крадци на вяра

Всеки, който мина през живота ми и после болезнено излезе от него, си открадна по нещо от мен. Всеки ми взе по малко щастие, по малко вяра, по малко усмивки, по малко надежди. И на излизане всеки остави вратата отворена. Колко му коства на човек да затвори една врата? Да ти каже защо си тръгва без да те лъже, да ти обясни кой е и защо не му е мястото при теб. Но това няма значение, защото вече е бил при теб. Тези неща се казват преди влизане. Зън-зън, вратата се отваря, здравейте, аз съм човекът, който има голяма нужда да краде от вас, но не се интересува всъщност дали ще е от вас или от някой друг, просто минавах оттук случайно. Само ако някой ми беше казал с такава честност намеренията си, щях да му се усмихна и да му затръшна вратата преди да е успял да запомни лицето ми. Той навярно просто е чул, че зад тази врата, на номер еди-кой си, живее наивно момиче. И тя ще го покани да пият кафе и да говорят за живота, а той ще се прави, че я слуша и като осъзнае, че не е свикнал да пие кафето си с някакво си момиче, а сам у дома, ще си вземе това, което му трябва и ще избяга. Ще открадне някоя ценност, часовник, златно украшение, парфюм... Без да се интересува, че тази ценност е пазена с години, че времето, което измерва този часовник е важно, че украшението е хранено с надежди, че парфюмът мирише на съкровените й копнежи. И докато тича към свободата си, ще остави вратата отворена. Някой приятел ще го пита на другия ден: „Какво прави вчера?“, а той, понеже няма да помни много за нея, ще каже, че е пил кафе с някакво момиче. Ето така ме ограбиха. А най-много ме плаши мисълта, че когато накрая затворих вратата, вярата остана отвън и седна на прага самотна.