Седя си аз на парапета
на една ограда бяла.
Оградата е близо до стената
и на нея така съм се подпряла,
гледам хората, колите
И си мисля:
с колко думи можеш да разкажеш Красотата?
Тя е нещо непонятно, гъвкаво, различно...
Казват, че я има в всичко...
Но, знаем го отлично,
че е трудно да я сложиш в рамка.
Била тя рамка от моливи
или думи сложни,
дори моливите да са красиви,
те не рисуват Красотата.
И да я видиш не е лесно.
Трябва да е тихо, не много светло,
да си спокоен и да гледаш не с очите.
Красотата е тогава, когато цветето заспива.
Когато майката целува,
когато птица пада от куршум ранена и загива.
Нощното небе, което свети само, ако го погледнеш,
или цветът на лунното сияние.
Звукът от тънка чаша от стъкло,
по която някой с пръсти свири,
Оголените клони на дърво,
което за цъфтежи няма вече сили.
Но най-много
откривам Красотата там,
където с теб мълчим.
Аз обичам много да говоря,
но понякога не ми е нужно.
Когато просто си седим,
ръка в ръка, очи спокойни.
Тогава си разказваме най-много.
И всичките ни разкази са тъй красиви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар