най самотен съм не
под сянката на забравата
на улицата под моста
в пещерата на времето
на дъждовния облак над София
в три сутринта
а в другата стая
докато ти си в
друга вселена

Роли

Когато някой ме е спускал с лъжица на Земята, ми е дал твърде много роли тук и сянката ми от прожекторите не е двойна, не четворна, а десетхилядна. Десет хиляди прожектора светят към мен и очакват да правя различни неща, десет хиляди камери снимат движенията ми, а сцената е твърде тясна за толкова много разногласия в сценария. Понякога потропвам с крак и заставам на едно място. "Тук оставам, така ще бъде!" казвам, после обаче някой оператор ми подшушква колко хубаво е ей там, на другия край, а аз обикалям малката кръгла сцена като котка с психоза и не мога да си избера камера, пожелавам различни роли през няколко секунди и така минава изпълнението ми на Земята.

Хубавото е, че и сцената, и камерите са в главата ми.

Постепенно свиквам с унинието на синкавия ден, с прозрачността на хладните следобеди, с възторжеността в това да готвя супа за обяд, с безпределния пашкул на ежедневието, който се приплъзва след дванайсе и става орбита на еженощието. Идва следващ кадър - сега съм воин на твореца, обикалям и се увивам около съзнанията като змия от дим, забравям постоянството и заобичвам прахта на изкуството, разливам се по разни страници, събирам се в чаша и безкрая ме изпива на една глътка. Сега ме няма. Другаде съм, сега съм сън на нощна пеперуда, играя танци над градините, плувам във въздуха и заспивам, когато тя се събуди. И това вече доскучава, пожелавам да изляза навън и да тичам, да катеря дървета и сгради, да прелитам през надлези, да фуча по централните улички и да събуждам от сън заспали минувачи. После се изморявам и искам само да легна усамотена в еднообразното си еженденевие...

А хиляди неща, които съм, дори не споменах, защото всъщност няма значение.

Сега е време да почистя кухнята, да изтъркам пода и да сготвя обяд. Хубавото е, че и сцената, и камерите са в глават ми.

"Най-лесният път на дявола към сърцето ти е този на страха. Уплашиш ли се, усъмниш ли се за момент, потънеш ли в дебрите на собственото си отчаяние, негодуване, дразнение, прегърнеш ли проблемите си, осамотиш ли се в пазвата на безверието си - очаквай дявола да те навести. Той първо ще захапе нежно ухото ти, ще оближе с миризлив език носа ти, ще прокара мръсни нокти по бедрата ти, после ще покрие с наметалото си главата ти, слънцето ще остане само спомен, ще те прегърне и ще те отведе в ада. Но ти ще си още тук. Ще ходиш по тротоара и пръстите ти ще са сиви и студени, устните ти ще треперят, очите ти няма да фокусират, ще си тук, но между теб и света ще има дебели стъкла, ще виждаш и чуваш замъглено - ще си в аквариума на дявола. И колкото по-дъблоко потъваш, толкова повече ще ти е нужна простичката вяра. Тя гони страха. Изгониш ли страха, свободен си. Дяволът не умее да вижда онези, които живеят с вяра в сърцата."

това че сме се научили да сънуваме
шарени мостове
смокинови гори
прелези над влакове които
фучат през поляните на
мечтите и образите в главите ни
това съвсем не означава
че ще има някой ако се събудим
така спокойно да ни гледа и да
пие чай или какао докато спим
да чака да помръднем и да се зарадва
щом отворим очи

тези кадри са толкова невероятни
че независимо дали решиш да
им повярваш или не
те сами ще си решат дали
и кога ще ти се случат

Боговете свеждат поглед надолу и виждат теб. Виждат това, което те създадоха, за да ме разрушава така, че да научавам себе си. Всеки път. Всяка твоя грешка е мое наказание. За това, което съм направила или съм си помислила. За моите грешки. Нищо не е случайно и двамата държим един и същи двустранен нож. И когато аз се доближа до острието, ти също се доближаваш. Когато те одраскам, за да опипам границите, изпитвам болката ти. Не знам дали сме се срещали преди. Не знам кой кого намери. През полетата на обърканата ни младост душите ни се поискаха и закрачиха една към друга без ние да знаем. Те нямат план. Великите сили нямат план. Те правят всичко перфектно. Ние, хората, се опитваме да правим планове, защото има хиляди начини да сгрешим и да се объркаме. Но боговете нямат план. Те знаят и ни насочват натам, накъдето трябва да вървим. И ми пратиха теб.

Прекарах години в прегръдките на мъже, които плачеха за любов, но не знаеха как да си я поискат; за това не им я давах. Прекарах нощи в леглата на мъже, които рисуваха с пръсти по тялото ми, но не бяха сигурни къде то свършва и започвам аз. Постарах се да използвам тази незаинтересованост на любовниците си за да изградя резистентност си към интимността. Послушах примера им и спрях да се вглеждам в другите, за да се намеря. И един ден се появи ти. Те знаеха какво правят. Знаеха, че арогантността ми и отричането ми са достигнали границата и сега и моментът някой да разруши всички стени, да ме хвърли нагоре, за да полетя и после да ме изпусне - за да се размажа и да умра. И да се родя отново. Мека и безжизнена, откровена, тиха, искаща само любов. Така паднах на един площад в центъра на София и умрях. По-късно дойде в нас и ме съживи. Но това беше по-късно. Първо ме уби.

Всяка твоя грешка е мое наказание. Всяка дума, която натиска острието на ножа към двама ни, е изречена, защото преди нея е имало мисъл, която е породена не от любов, а от страх. Всяка моя несигурност е твоя болка. И обратното. Двамата сме воините на любовта. Разчистваме страха по пътя си, за да вървим напред и да се учим да обичаме все по-чисто. И който някога е казвал, че да обичаш този, който боговете са ти изпратили, защото е твоята сродна душа, е чисто щастие - не е обичал своята сродна душа или пък лъже. Пътят е хлъзгав и неравен и има често спирки над красиви гледки - за усамотение и отдих, но после продължава. Когато в края на деня положа главата си до твоята - те гледат отгоре и и кимат одобрително. Защото нито аз съм се отказала от нас, нито ти. Това е най-истинското усещане. Защото когато сме двамата има смисъл. Иначе е просто болка. А тази, нашата - има цел. Има цел да ни прави по-добри хора. Да отгледаме деца. Да се учим да сме себе си. Да сме заедно щастливи и заедно тъжни. Защото сме едно.

Боговете така решиха. А те знаят.

Един добър мъж ми каза - щастливи поети няма.

Беше мъжът ми. Той е добър. Аз исках да стана поет. Звучи сякаш трябва да избирам между това да съм щастлива и това да съм поет. От друга страна пък онзи ден ми казаха, че не ставам за поет. Какво успокоение, олекна ми.

Трябва да знаете, че в този свят всичко си има ред. Не може просто да решиш нещо и да го направиш. Трябва някой да те одобри. Иначе може, но е много трудно или скъпо. Аз понеже пари нямам - ми е само трудно. И като ми казаха, че не ставам за поет (разбира се с най-мили думи и с пожелание никога да не спирам да пиша и да чета поезия и някой ден - може да успея да изкопирам умело някой български поет) реших да спра да търся ония, които трябва да ме одобряват. 

Мисля, че съм често щастлива. Попивам дъха на нощните птици; потапям се в полите на съненото утро; разкопчавам ризата си и гледам огасващия залез от балкона; катеря се по крепост от възглавници и я събарям, после лягам в нея и заспивам.
Когато се натъжавам вече не блъскам врати и не викам. Мъжът ми знае това и не се страхува да стиска силно тялото ми, когато съм тъжна. Също толкова често съм тъжна, колкото съм и щастлива. Плача на воля, вървя по булеварда и плача и изобщо не ме е срам, че съм излязла с рошава коса и мокри бузи. Повечето хора ги е страх да излизат така навън. Аз не се страхувам. Да плача. На булеварда. С рошава коса и треперещи пръсти.

Точно за това съм поет.
Нито една дума на правилното място няма тази сила.

като реката която съм
като суровата захапка на страстта ми
като течението на страха ми
като полета на желанието ми
като покоя на съня ми
като вълнението
на
прозрачен човек

няма по-добро лекарство от смъртта
тя си стои там
опорната мрежа
на всеки земен живот

избирам често да умирам
когато стане напечено
дърпам спусъка
вярно - после трябва да чистя

спасителят във всяка морска буря
са дълбините на водата
вдишвам и пълня дробовете си
със солена вода

и така след няколко океана
се събуждам на празен остров
и започвам да строя себе си
до следващата смърт

всяка смърт е прекрасна
защото ражда ново начало

когато златните лъчи катерят
хълмовете
аз дишам равномерно
поглъщам студа
и изпълвам дробовете си с
увереността на войник
хладните сутрини са
равновесие и
упование за топлите сърца

Да те обичам не е никак трудно, защото няма пред какво да се колебая. Няма съмнение, че ще избера смъртта пред липсата ти. Когато знам това, ми е леко на сърцето. Знам какво следва, ако те изгубя. А сигурността, дори в смъртта, носи успокоение.

канелени курабии
и шипков чай
от прозореца мирише на зима
белите ветрове викат от далече
идват скоро
ще се увием в дебели шалове
ще носим тежки дрехи
ще палим камините
с поглед
ще стапяме снежни човеци
с ръце
ще стапяме сърца
с думи
ще се оглеждаме в ледените локви
тротоарите ще са релси
и ще се пускаме по тях
ще ме държиш през кръста
защото е хлъзгаво
аз ще се смея
ще се хвана за някоя улична лампа
ще спра
ти ще ме целунеш
отвътре ще сме топли
ще стопляме въздуха
с всяко издишане

стоя пред мокрия
прозорец
дъжда ме плаче
вятърът ми шепне
аз мълча
говорих на вятъра
дълго време
пусках по него думи излишни
години
танцувах с вятъра
разказах му себе си
дадох му
всяка капка душа
всяка сянка тъга
облякох в думи
всяко чувство

той ги разпиля
духна и те се изпариха
всеки глас е напразен
всяка буква похабена
никога не стигат там където трябва
където искам

дори да викам
само ехото отвръща
ако замълча
- мълчание отсреща
ако задам въпрос
гореща тишина

няма ново начало
и всяка следваща страница
е продължение

ярък сън и осъзната реалност

лилавите сънища се катерят

нависоко над склона

на делничните мечти

стигат по-далеч от аромата на кафе

и фатнтазиите за погасен кредит

прескачат мисълта за вана с масла

прелитат над трепета

за нови зимни ботуши

обличат се в облаци

и продължават нагоре

никой не може да ги спре

азът сега спи

и душата препуска 

през всеобхватното пространство

пожелава невъзможното

защото знае

то е единствената истинска реалност

искаме да сме тук

но бягаме

по мостове от

сънища и страхове

прескачаме дълбоки езера
и спираме пред влакове

не е същото слънце

когато отвърна глава

и земята е суха

и гората е глуха

и аз прибирам крилата си

гледам те - в очите ти небе

плуват облаци от дъжд и смях

и в тях бури от надежди

свеждаш поглед

аз утихвам

тук съм

отново зазвучава тъжната цигулка

прекрасна песен за объркани съзнания

спри да бягаш спирам да те гоня

потанцувай с мен

под тези тъжни звуци

и ме прегърни

нали това е смисълът

и в радост и в тъга

сега е тъжно но

сме тук и е красиво

постой до мен

и после прибери ме у дома

Между съзнанията на хората има големи дупки, породени от неразбирателство. Така хората се отдалечават един от друг. Работата на поета е да скъсява тези разстояния.

хиените в гората

дяволът пратил
хиените в гората
никое животно не се изплашило
те не могат да ловуват - мислели си
те са мършояди
чакат да откраднат готов труп
и да се наплюскат с чуждата плячка

грозни кучета - казвали

една сутрин дошли хиените
разкъсали ги подред
щом хванели някого започвали
да го ядат откъм краката
корема
гръбнака
не го удушавали
всяка жертва умирала
с половин тяло

после като се наяли
всяка хиена си харесала труп
и се наместила вътре
заспала на топло в него

совата видяла това и
никога вече не посмяла
да подцени дявола
да пренебрегне грозното
да се преструва че
гората принадлежи само на
добрите

застана пред кафевите ѝ очи

вълкът

погледна в тях и влезе в

душата ѝ

запя вълча песен

гората го чу и

закънтя в ехо

всички малки твари

по дупките

всички птици

затихнаха

допря чело до нейното

после се изгуби в дълбоките храсти

остави песента си

тя да я пази

вече е войн

една полувълчица

Ти

Няма смисъл в това, което ще направя сега.

Да те описвам в думи. Това е безумна мисъл, колкото е безумно да пееш в цветове, да свириш на въже, да се надбягваш с вятъра, да танцуваш пред слепи и да гониш облаци.

Невъзможно е. Но аз трябва да го направя.

Преди известно време имало светлинен пожар. Материята се втвърдила, цветовете се сменили, няколко облаци прах се пръснали и се превърнали в огромни кълба със собствена гравитация, появила се сянката. Тогава, някъде сред останките от старата Вселена, две прашинки кацнали заедно на повърхността на някаква планета и се докоснали. По-късно тази планета била разрушена от взрив, но прашинките оцелели и винаги, когато били заедно, били у дома.

Тази сутрин станах и бях сама в апартамента - неприятно усещане, но не колкото да заспиваш сам в леглото. Ти не си много далече, но това няма значение, защото аз не те виждам. Все още усещам мириса ти на възглавницата и все едно виждам как ядеш сандвичи с кръстосани крака пред телевизора в хола, но след два дни вече и тези останки ще се изпарят. И тогава ти се връщаш. Но два дни без усещането за дом е като 20 хиляди студени години без дрехи - гол си. А с теб е топло.

Веднъж ме попита от какво ме е страх. Не помня какво ти отговорих. Знаеш ли от какво ме е страх сега? От малко неща. Сега имам смелост да правя нещата, които трябва да правя и да бъда човекът, който трябва да бъда. Но понякога сядам свита на дивана и треперя от страх, че може да се пукнеш като сапунен балон, докато си сам в другата стая и никога повече да не те видя. Иглички заиграват в гърдите ми, когато си помисля, че може да се прибера и ти да си в чужда къща. Ужасявам се от спомена да не мога да те прегърна силно и се страхувам, горещо се страхувам да не попадна без да искам в него отново.

Понякога, когато се събудя през нощта, ти не знаеш, но виждам как луната се отразява по кожата ти. Меката ѝ светлина прави бузите ти по-бели. Също така познавам ръцете ти. Те се свиват, когато сънуваш кошмари и омекват, когато ме прегръщаш неволно през кръста. А очите ти на слънце не са нито съвсем зелени, нито твърде кафяви, нито сини, те имат цвят, който се съдържа само в тях. И става по-пъстър, когато си щастлив. А линиите по дланта ти събират всичките ми копнежи - поставяш ги на лицето ми и се изпълват с желание. Всяко твое движение допълва всяко мое, всеки твой дъх е половината от моя. И вратът ти е винаги топъл и кожата ти е най-мека там. Под брадичката.

Намери ме точно тогава, когато нямах никакво намерение да срещам никого. Не исках нищо и ти ме накара да пожелая всичко. Помниш ли? През първите ни срещи не мислех много, просто бях там. За пръв път. Просто бях. След това се случиха много неща, които пазя в една кутия с минало, но рядко я отварям, защото под капака ѝ има ураган и гръмотевици. Но днес сме тук. Аз до теб и ти до мен, вървим лека полека към мечтите си, аз вървя с теб към твоите и с мен към моите, а там по средата са нашите мечти. Мечти в бяло, в светлосиньо, в памучни гащеризончета и ябълкови каши, в мирис на море и планина и далечни места, в целувки за довиждане и целувки за добро утро, в бавни танци на брега, на върха на скала, в тихи вечери с пуканки и филм, във вкусове на канела и на домашно сладко, в коледни песни и есенни разходки...

Днес сме съвсем нови хора и това е хубаво, научихме се да се обичаме и не спираме да се учим. И никъде няма по-уютно място от пазвата ти. Такива неща не се описват, за тях не се говори, защото е срамно да описваш това, което не може да бъде описано и да говориш за това, което е най-ценно. Но от както аз съм в теб и ти в мен, никога не съм сама и винаги изпитвам липса, когато си далече. И понеже понякога те няма, трябва да те напиша тук, за да те имам в думи, до колкото е възможно те да те пресъздадат.

Ти си дом, ти си топлина, ти си сила, ти си слабост, ти си настояще и си бъдеще, ти си въздух в гърдите ми, ти си най-голямата ми болка и най-истинската ми любов, ти си опитът ми да бъда добра, ти си твърд камък и нежна мелодия, ти си войнът на битка и мъдрецът с чая, ти си история в спомени и миг на интимност, ти си... всичко.

няма по-безумни очи
от тези на слепец
в слънчев ден

усеща парещите лъчи
и знае
че ги изпуска
докосва рамото си
то е топло

а в душата му е мрак

синята буца в гърдите
се свива и
отпуска
артериите пулсират
прибират се
ребрата и пак се издуват
обездвижените прешлени
прищракват
ставите скърцат
настръхват косъмчетата по ръцете

жива е!

мастилото
се разлива по тялото ѝ

отварят
се
врати
отново

"Имам навика да се влюбвам в необяснимото. Така се влюбих в поезията, в музиката, в тюркоазения цвят, в нощното небе, в страха си от гръмотевични бури, в очите на едно момче. А обичам това, което съм разбрала. Така заобичах теб. Както дете обича майката - то вече я познава, без да пита. И тази обич не подлежи на съмение."

сънувах призрак

нямаше го в стаята
и знаех че е там

прозрачен дим

гоня го от деня си
после гоня го в съня си
стигам го - той бяга
пратягам се - докосвам тишината
миризма на светло синьо

стоп кадър
сутрин в следваща реалност

сънят на пеперудата

тежа колкото пеперуда
в пясъчна буря
вятърът ме отвява накъдето
си поиска
всеки иска да лети и никой не знае как
заспивам върху едно листо
и мечтая че съм човек
че мога да ходя по земята и
мога да хващам здраво с ръце
да скачам и пак да се приземявам
да тежа повече от грам надежди

будна кома

събуждаше се в сън
на светло синя пеперуда
летеше над ръба на
дървената дограма
блъскаше се в прозореца
кацаше на теменужки
комарите ѝ правеха път
вятърът я обожаваше
дори може да се каже че
беше влюбен в нея така
както есента целува птиците
и ги чака да се върнат
някога

заспиваше в реалостта
на двадесет и две годишна
жена с паспорт
с който може да пътува навсякъде
и с телефон
с който можеше да потърси
бъдещето си и все пак
ходеше по тротоара
блъскаше се в червени табели
градът ѝ предлагаше дом
и препитание
и малко щастие понякога
но нощем я напускаше
използваше я за да поддържа
имиджа си
изчукваше я и я завиваше
и щом затвори очи я целуваше и бягаше
и я чакше да се завърне при него
точно в 6 сутринта

късно лято

мека е плътта на бялата

жена под чаршафа

тя се е покрила така

както покриват мъртвец

- прилежно до раменете

навън е късно лято 

плодовете на надеждите презрели

висят от клоните

окапали са и цветята

които до скоро носиха таен аромат

на нежност и безкористност

мухите бързат настървено

към божествен пир

на изгнили меса

мъртви души 

възкръснали трупове в смъртта

отново

от нея родени и в нея преродени

осуетен парад на гореща страст 

толкова гореща че духът се изпарява

и остава ни

плътта

;

мека е плътта ѝ

под чаршафа

излезе ли навън

парещият вятър ще я ухапе

и с любов ще я убие

пенсионирам те
правата ти са прекратени
можеш да стоиш отвън на портата
да тропаш под дъжда

само че е слънчево и няма дъжд
и теб те няма пред вратата

Българският интелектуалец

Българският интелектуалец е свиня!

Представям си килия, в която седят един интелектуалец, един роб, един непримирен бунтовник и един циганин. Килията всъщност е с отворена врата. Робът е глупав, защото стои на мястото си, яде гнусната храна, която му се дава два пъти на ден, спи седнал със затворени очи и когато го извикат, отива да мие пода. Той няма понятието за неподчинение, за свобода, няма представа, че може сам да избере да не бъде роб. Циганинът е хитър. Той е по-малко глупав от роба. Той уж също мие пода, но когато не го гледат, спира и си пали цигара. Него надзирателят го храни повече, защото го ползва като оправдание пред началниците си. На него му се дават цигари и шпеков салам на черно, а той в замяна не си върши работата и така надзирателят има кого да обвини за лошото състояние на затвора. Бунтовникът е непримирен. Той не е глупав и знае, че вратата на килията е отворена. Знае, че във всеки един момент може да прекрачи прага и да изчезне завинаги. След това само ще разправя насам - натам за онова неясно тъмно място, където е живял, ще намери далеч по-добра килия, че може даже и да стане човек и да живее свободно някъде. Но не, той е бунтовник и има идеал. Той е отдаден на идеята да възроптава срещу несправедливостта в тази килия. Той е решен да унищожи подмолния надзирател, да създаде свои правила, с които ще живее по-добре не само той, но и останалите трима ще живеят по-добре. Той се вълнува като морска буря при мисълта за промяна и отглежда революцията в душата си. Но той е сам. Сам е, защото единственият, който е достатъчно умен, за да бъде на негова страна, е интелектуалецът. А интелектуалецът е над тези неща. Той не би си позволил да буйства. Той е пацифист и е духовен човек. Той е толкова лек и недостижим, толкова над гнева и недоволството, че от време на време се надига над останалите, литва из затвора, гледа останалите  с високомерие и ги съжалява за нещастията им и за това как се вълнуват от глупости и преходни неща. После каца на пейката в килията, оглежда се и отваря един тефтер - записва възвишените си разсъждения. Той защитава роба, защото робът е онеправдан малък човек, който заслужава повече от две гнусни чинии лойна супа и миене на пода. Защото е добър човек, който си върши работата, но живее в нищета. Робът най-много се разбира с интелектуалеца, защото робът е примирен, той носи мира в себе си, а интелектуалецът осъзнава мира и той е негова движеща сила. Често интелектуалецът няма желание дори и с роба да се занимава и благо казва довиждане на всички, поглежда строго и възмутително бунтовника, който се кара с управата, хваща под мишница книжката си, въздига се и полита към по-добра земя, където ще интелектуалства с други като него, ще си правят чай, ще пишат, ще разсъждават за прекрасния неразбран свят, в който има толкова добри хора, но тях ги тъпчат и от далече, от хиляди километри ще издава книги за онази тъмна килия, ще говори за нея, ще решава проблемите ѝ заедно с останалите интелектуалци и ще съжалява всички гневни хора, които са останали там.

Това е положението, български интелектуалецо! Теб те е срам и гнус да изцапаш ръцете си с

кръв, не ти стига кураж да се бориш и просто вирееш накъде из облаците, обсъждаш България, сякаш си живял двеста години с боговете и си попил мирната им философия. Ти си един плаващ труп в обществото, ти си срам за България, защото имаш силата, имаш умението да променяш, но се осланяш на лесното и загърбваш мисията си! Ти си покварен от безсилието си да се вземеш в ръце и да действаш. Ти си по-ниско и от овцата, която ходи на работа и си плаща мирно данъците, не се интересува кой я краде и дали живее добре. Ти си свиня! Тънеш в топлата кална локва на илюзията, която си и си въобразил, заравяш глава в нея и не поглеждаш реалността, отказваш да видиш болката на хората, не се решаваш да бъдеш полезен и така подпомагаш изгниването ни. Засрами се, български интелектуалецо! Ти си най-лошото нещо, което обществото храни.

От тук до края на света

Седях на детската площадка, точно под металния камион и човърках цимента с дървена клечка.
Гледам нагоре - облачета и пилета летят. Продължавам да човъркам, мисля си за Голямото Пиле, дали мога да го яхна, ами то дали може да лети, ако може, ще го яхна и ще отидем на другия край на света - в Стара Загора, при баба и дядо. Те там ще ни нахранят, баба винаги ме храни с вкусни неща, после може да отидем до морето, където бяхме преди време с мама и тати, на онази лодка в града с Н. Тати каза, че града е стар. Дали е стар колкото дядо? По-далече няма къде да отидем май, тати беше по едно време в някаква друга държава и много ми липсваше, там чертаеше къщи с други хора и като му звъняхме, при нас беше сутрин, а при него късна вечер - много странно беше! Телефонът вкъщи изменя времето. Но сигурно не е бил по-далече от Стара Загора, до там пътуваме ужасно дълго с колата, мама казва, че е на три часа път. А с автобуса е още повече! Поне баба Нели е наблизо, хващаме трамвая и след няколко спирки сме при нея. Тя като е сама без дядо сигурно ѝ е много скучно и за това ходя при нея толкова често. Постоянно иска да играем на карти и да ми чете вицове. И после ядем, тя също не ме оставя гладна. Онова момиче днес ми каза, че баба ѝ и дядо ѝ били на село. И имало крави и бик, зайци и кокошки, и забравих още какво.
Поглеждам нагоре - звезди.
Къде си, Петя, Петя, Пете, ехооооо, не е смешно вече, хайде излизай, чакат ни вкъщи, мамо, хайде, излез веднага....
Грабва ме сърдито и после ме гушка спокойна, че ме е намерила, главата ми е на рамото ѝ и голямата ѝ къдрава коса ме гъделичка по носа.

Седя пред лаптопа в офиса и слушам децата навън как викат. Навън пече силно. Те това не го забелязват. Няма и да забележат кога денят ще се изхлузи и ще дойде нощното небе със звездите. Аз знам точно кога ще дойде. След пет часа. До тогава ще съм тръгнала от тук, ще съм напазарувала, ще съм говорила по телефона със Стефани, разбрахме се да се чуем, ще съм вкъщи и ще си правя вечеря, после ще ям постната си вечеря, докато гледам как леопарди преследват плячката си и едва изчакват да я убият, за да отхапят парче месо от тялото ѝ. Мама няма да ме викне. Тя не ме вика вече. Рядко оставам в къщата при нея и тя е свикнала да не ме вика, само ми се усмихва, като съм при нея. Казва ми да гледам да сме добре в новия апартамент с мъжа ми, да пазим чисто, да готвя, да се радваме, че си лягаме един до друг. Аз я прегръщам и ѝ казвам, че сме добре и усещам косата ѝ как ми гъделичка носа. Спокойна съм, че още мога да я намеря в тази къща. От къщата до апартамента, където живеем, си е почти колкото до Стара Загора. Но аз идвам да я виждам.

всичко започна с едно сблъскване на
атоми на различни вселени
енергията къкреше и беше готова да се
бушува страстно
запази самообладание твърде дълго и
избухна
взрив
страх
мрак

после дойде светлина
те разпукаха наранените от огъня черупки
избутаха ги с ръце и излязоха
навън от тях
бяха голи един пред друг

така се случи творението
роди се нова вселена
големият взрив изтри миналото

проверих джобовете си
празни са със спомени
закопчах вчера в куфар стар
настроих си часовника на днес

ниско прелетяха думите от
мълчалива птица с прекършено крило
преди виках ѝ защо мълчиш!
сега не ѝ се сърдя нека си мълчи
нали и аз не съм от другата страна на
слушалката вече и аз
съм в друго измерение

сега само се плъзгам по
конците на равновесието
да
не пазя в себе си нищо и

няма ме вече където ме остави.

театрална игра в реална ситуация
вечерни улици
мастилото се самоубива
голотата
- този лепкаво сив индивид
взлом на удобно
абсурдизми на втория етаж
вечността се заключва
и третият живот бил прекрасен
така прави войникът
сам

опитах да обичам

диви птици

- излетяха

опитах да прегърна себе си

в сините вълнения

- потънах

опитах да стоя сама

и да гледам отстрани

- отдалечих се и

отплавах надалече

изгубих се

после намерих теб

и сега се опитвам

да обичам без да имам

и да шепна тихо

да живея във обятията ти

нощем и да те пускам

през деня

да не надничам в мислите ти

да не задрасквам миналото

да погълна егото си

и да те оставя да си

дива птица и море и да си

мен

и да сме сами

и заедно

и всеки да обича другия

но да обича също друг 

и никога да не се отказваме

да сме едно

ние си правим компания
в едно друго измерение
някъде високо.

по-висока честота.

където материята е сън.

където мислите живеят.

знам как духът ти е винаги с моя...
и вероятно ти носиш част от моя в теб
а аз част от твоя в мен.

това ми каза
и очите му изчезнаха от погледа ми

Хората се променят, изкуството остава

Какво е падение?

В речника пише така - нравствено разположение, провал, декаданс, низост, позор, отклонение, отстъпничество, обезчестяване, озлочестяване.

Все хубави думи! Все истински думи. И действително те срещат представата за падение у нашите човешки главици. Въпросът е - Възприемаме ли човека за човек, когато е паднал?

Аз обичам да чета. Чета от три годишна, тогава баща ми ме научи да разпознавам буквите и да ги свързвам смислово в думи. От тогава до сега съм изчела хиляди страници! Не мога да ги преброя, но със сигурност са хиляди. И сред тия хиляди страници около хиляда бяха написани от един български писател. Този писател ходи добре облечен. Той е строен, със средно дълга коса, винаги ходи изправен и гърдите му са издути и стегнати, все едно там крие цялото си вдъхновение и творческо изобилие - в изпъкналите си гърди. Някои казват, че е хубав мъж, други си мълчат. Аз не знам дали е хубав мъж, но изглежда като горд мъж. А един мъж трябва да е горд, нали така! Значи той заслужава уважение. Той е такъв, какъвто трябва да бъде. Дори да не си купувал негова книга, само като го видиш - и започваш да го уважаваш от раз! Защото ходи гордо.

Да, обаче аз изчетох около хиляда страници от неговата литература. И в голяма част от тях се говори за... Ами, падение. Лично падение. Алкохолизъм. Изневяра. Занемареност. Кражба. Все неща, които свързваме с развалянето на човека. А един развален човек не заслужава уважение. Той се е провалил и сега гние в отломките на собствените си жалки избори. Дори смее да повлича и близките си, трови и техните животи. Каква нищожна човешка безсмислица и каква загуба на живот. Обаче тук идва един много интересен момент. Ние, читателите, които четем и слушаме за живота на писателя, който е спал с други жени, докато е бил женен, който е обръщал по една бутилка вино сутрин, който е ял мазни пържоли, който е бил в едно ниско състояние на духа... Ние разграничаваме онзи паднал писател от този, който се появява по телевизията, говори за политика, говори за християнство, за добротата, за това как човек трябва да превъзмогне себе си и влечението си към нисшите страсти, който разпространява литературата като начин на израстване. Онзи е негов стар образ и той е надраснал себе си от тогава, видиш ли той е нямало да бъде това, което е, ако не е бил алкохолик и многоженец. Но сега... Сега той е горд! Той е постигнал баланс, той подписва романите си по книжарници, той вдъхновява българската култура и най-важното... Крачи гордо. И гърдите му - те са издути с писателски идеи, гордост и самочувствие. Там събира всичките си похвали и цялото уважение.

И така, както във всяка глупава приказка (в която героят е надвил страшния змей, олицетворяващ грандиозното зло, и живее весел и засмян), хората се радват на съвременния интелектуалец с хаплив език, понякога се възмущават на дързостта му, но като цяло много го уважават и навсякъде го гледат със светнали от възхищение очи. Докато един хубав ден не се разбира, че писателят-герой има нова любовница. И освен това пак е хванал бутилката. Значи не стига, че изневери на жена си, премести се да живееш с новата си жена и разби семейството си, ами сега пак се пропи и оставяш втората си жена за трета жена. А тя не стига, че е трета - ами е и млада и известна. И красива на всичкото отгоре. И ти си един лекомислен и безхарактерен мъж, никакъв герой не си! Любовта ти е преходна, отнасяш се несериозно и безотговорно към живота.

Сега онзи образ на пияния писател, който спи с любовницата си и ближе алкохолни изпарения от устните й е реалност. Не е отминала фаза, не е история в романа, не е поучителна случка от миналото. Сега той се случва. И то пред очите на всички. Сега е време да го укоряваме, да плюем на падението му, да го порицаем и обвиним и да го осъдим, защото той постъпва така, както не трябва да се постъпва и въобще какъв пример дава. Наранява хора, проваля живота си. Така ли се прави! Заради едни красиви гърди да изоставиш жена си! Заради един талант в младо тяло да загърбиш любимата си! Лошо, Калине, лошо...

И ето ти падение. Не е нито бляскаво, нито грандиозно, нито пищно. Може би не е дори поучително. Просто фрагмент от един човешки живот. Епизод, който обаче не е назад в лентата, а наблюдаваме в момента. А ние, понеже никой не ни знае кои сме, сме ултимативните съдници. Ние, хората, сме тези, които да кажат ей този там човек на екрана какъв трябва да бъде точно сега за да бъде добър човек. И не смей да не се вслушваш в укора ни, български интелектуалецо! Ти в момента си паднал и живота ти те рита, нищо не разбираш и си пиян и глупав! Вслушай се в тия, които познават живота ти от страниците, които си писал, но теб не познават, и последвай съветите им. Но дори да ги последваш, ти пак ще останеш жалък. Защото вече всички са видели слабостта ти.

Преди време написах статия за прекрасния силен писател, който ме вдъхновява. Само че не го възхвалявах, а се отнесох към него като към... Писател. Като към човек, който пише това, което чета. Срамно е да се вълнуваме и пеним от случките в чуждите животи. Срамно е да не се срамуваме от своите падения, а да укоряваме чуждите. И така, статията му хареса, публикува я в своята фейсбук страница, от там и още много хора я харесаха. Чудно ми е дали са я одобрили защото тогавашното положение на великия писател е било за похвала и уважение?

Ето ви още една статия за Калин Терзийски. Той е мъж на четиридесет и пет години. Той е долен пияница и дава интервюта наквасен, с виното в ръка, а до него една красива актриса, която не е жена му, свири на пиано и говори колко много го обича. Той изглежда остарял и тъжен и ядосан на България. Говори с високомерие, но после се смирява и заспива на дивана, докато актрисата до него още говори колко го обича. Аз чета книгите му.

И така. Мисля, че трябва да спрем да разказваме приказки на хората. Трябва да им разказваме истории, които да нямат категоричен завършек с извод и заключения. Животът не се свършва с поредната история, със следващата фаза. Животът не се застоява на едно място. Той се случва. И ще продължава да се случва. Историята на Ван Гог, на Хемингуей, на О. Херни, По, Буковски, Фицджиралд, Джойс или който и да е алкохолик, създал нещо, което е останало във врмето - не е поука. Не е възхвала, не е и повод за раздаване на морал. Тя просто е. А от нея, от историята на човека, произлиза изкуството му. Единственото нещо, което е от значение. Животът му... Той си е негова работа.

Оставете Калин Терзийски, оставете и всички писатели, поети, актьори и актриси, певци и музиканти, те не са важни за нас. Те са важни за близките им. Ние сме публика. Научихме се да се интересуваме от твърде лични неща. Научихме се да четем за любовните връзки на известните личности, за диетите им, за екскурзиите им и за съветите им за красота. Не четете списания. Не гледайте телевизия. Не питайте кого чука еди-кой-си. Питайте какво ми даде? Той може и да е същински провал. Може да е жертва на собственото си его, на нищетата си, на безпаричието си, на страстите си. Но това не е важно. Защото след сто години, никой няма да го осъди. Това ще е само история, кадър от литературата. Не се гневете. Вие също сте грешни. Всички сме грешни.

Нека го приемем и не занимаваме мозъците си с глупости. Нека оставим писателя намира и вземем книга. Да почетем. Това ми се иска да направим.

обичам самотата ти
играе си добре със моята
почти се хващат за ръка
и политат игриви

щях да продължа да пиша
но
изведнъж ме досрамя
от дързостта си да
те пиша в стихове

оставям те на рафта
до една зелена птица.

това довиждане което
чака зад ъгъла на
сенчестата сграда
наднича над главите ни
но не се показва
ние знаем че е там
но нито го викаме
нито го гоним

вече сме големи
не ни отива да сме
несъзнателно влюбени
така че пази
очите си от моите
не чети стихотворенията ми
няма да се впускаме
по онова течение на светлосини
сълзи и копнежи

затвори светлосините си очи
и така тихо ме обичай
но само понякога

татяна

за да събере копнежите си

татяна се съблича и

хвърля роклята си във водата

тя не й е нужна

голотата й се струва топла спирка

преди съня

и наистина липсата на плат по тялото

отпуши порите й

накара въздуха да влезе

дори под ноктите й

прочисти съмненията й

(защото сега беше само човек и нищо повече)

увери се че и сама ще е достатъчна

полегна за момент преди да литне. 

Последните бели лястовици
Се врязаха в разпънатата тел
Доброволно скъсаха гърлата си
Струва ми се,  че не помниш.

Презокеанските фантазии
Си изкопаха тясна дупка
И забиха нос в пръстта.

Струва ми се, че не помниш.

Без крила и без въздух за мечтите
Думите ни падат обезсърчени
Като пронизани птици

Опитай да си спомниш
довечера
Непреодолимото море
Което се храни с удавници