В речника пише така - нравствено разположение, провал, декаданс, низост, позор, отклонение, отстъпничество, обезчестяване, озлочестяване.
Все хубави думи! Все истински думи. И действително те срещат представата за падение у нашите човешки главици. Въпросът е - Възприемаме ли човека за човек, когато е паднал?
Аз обичам да чета. Чета от три годишна, тогава баща ми ме научи да разпознавам буквите и да ги свързвам смислово в думи. От тогава до сега съм изчела хиляди страници! Не мога да ги преброя, но със сигурност са хиляди. И сред тия хиляди страници около хиляда бяха написани от един български писател. Този писател ходи добре облечен. Той е строен, със средно дълга коса, винаги ходи изправен и гърдите му са издути и стегнати, все едно там крие цялото си вдъхновение и творческо изобилие - в изпъкналите си гърди. Някои казват, че е хубав мъж, други си мълчат. Аз не знам дали е хубав мъж, но изглежда като горд мъж. А един мъж трябва да е горд, нали така! Значи той заслужава уважение. Той е такъв, какъвто трябва да бъде. Дори да не си купувал негова книга, само като го видиш - и започваш да го уважаваш от раз! Защото ходи гордо.
Да, обаче аз изчетох около хиляда страници от неговата литература. И в голяма част от тях се говори за... Ами, падение. Лично падение. Алкохолизъм. Изневяра. Занемареност. Кражба. Все неща, които свързваме с развалянето на човека. А един развален човек не заслужава уважение. Той се е провалил и сега гние в отломките на собствените си жалки избори. Дори смее да повлича и близките си, трови и техните животи. Каква нищожна човешка безсмислица и каква загуба на живот. Обаче тук идва един много интересен момент. Ние, читателите, които четем и слушаме за живота на писателя, който е спал с други жени, докато е бил женен, който е обръщал по една бутилка вино сутрин, който е ял мазни пържоли, който е бил в едно ниско състояние на духа... Ние разграничаваме онзи паднал писател от този, който се появява по телевизията, говори за политика, говори за християнство, за добротата, за това как човек трябва да превъзмогне себе си и влечението си към нисшите страсти, който разпространява литературата като начин на израстване. Онзи е негов стар образ и той е надраснал себе си от тогава, видиш ли той е нямало да бъде това, което е, ако не е бил алкохолик и многоженец. Но сега... Сега той е горд! Той е постигнал баланс, той подписва романите си по книжарници, той вдъхновява българската култура и най-важното... Крачи гордо. И гърдите му - те са издути с писателски идеи, гордост и самочувствие. Там събира всичките си похвали и цялото уважение.
И така, както във всяка глупава приказка (в която героят е надвил страшния змей, олицетворяващ грандиозното зло, и живее весел и засмян), хората се радват на съвременния интелектуалец с хаплив език, понякога се възмущават на дързостта му, но като цяло много го уважават и навсякъде го гледат със светнали от възхищение очи. Докато един хубав ден не се разбира, че писателят-герой има нова любовница. И освен това пак е хванал бутилката. Значи не стига, че изневери на жена си, премести се да живееш с новата си жена и разби семейството си, ами сега пак се пропи и оставяш втората си жена за трета жена. А тя не стига, че е трета - ами е и млада и известна. И красива на всичкото отгоре. И ти си един лекомислен и безхарактерен мъж, никакъв герой не си! Любовта ти е преходна, отнасяш се несериозно и безотговорно към живота.
Сега онзи образ на пияния писател, който спи с любовницата си и ближе алкохолни изпарения от устните й е реалност. Не е отминала фаза, не е история в романа, не е поучителна случка от миналото. Сега той се случва. И то пред очите на всички. Сега е време да го укоряваме, да плюем на падението му, да го порицаем и обвиним и да го осъдим, защото той постъпва така, както не трябва да се постъпва и въобще какъв пример дава. Наранява хора, проваля живота си. Така ли се прави! Заради едни красиви гърди да изоставиш жена си! Заради един талант в младо тяло да загърбиш любимата си! Лошо, Калине, лошо...
И ето ти падение. Не е нито бляскаво, нито грандиозно, нито пищно. Може би не е дори поучително. Просто фрагмент от един човешки живот. Епизод, който обаче не е назад в лентата, а наблюдаваме в момента. А ние, понеже никой не ни знае кои сме, сме ултимативните съдници. Ние, хората, сме тези, които да кажат ей този там човек на екрана какъв трябва да бъде точно сега за да бъде добър човек. И не смей да не се вслушваш в укора ни, български интелектуалецо! Ти в момента си паднал и живота ти те рита, нищо не разбираш и си пиян и глупав! Вслушай се в тия, които познават живота ти от страниците, които си писал, но теб не познават, и последвай съветите им. Но дори да ги последваш, ти пак ще останеш жалък. Защото вече всички са видели слабостта ти.
Преди време написах статия за прекрасния силен писател, който ме вдъхновява. Само че не го възхвалявах, а се отнесох към него като към... Писател. Като към човек, който пише това, което чета. Срамно е да се вълнуваме и пеним от случките в чуждите животи. Срамно е да не се срамуваме от своите падения, а да укоряваме чуждите. И така, статията му хареса, публикува я в своята фейсбук страница, от там и още много хора я харесаха. Чудно ми е дали са я одобрили защото тогавашното положение на великия писател е било за похвала и уважение?
Ето ви още една статия за Калин Терзийски. Той е мъж на четиридесет и пет години. Той е долен пияница и дава интервюта наквасен, с виното в ръка, а до него една красива актриса, която не е жена му, свири на пиано и говори колко много го обича. Той изглежда остарял и тъжен и ядосан на България. Говори с високомерие, но после се смирява и заспива на дивана, докато актрисата до него още говори колко го обича. Аз чета книгите му.
И така. Мисля, че трябва да спрем да разказваме приказки на хората. Трябва да им разказваме истории, които да нямат категоричен завършек с извод и заключения. Животът не се свършва с поредната история, със следващата фаза. Животът не се застоява на едно място. Той се случва. И ще продължава да се случва. Историята на Ван Гог, на Хемингуей, на О. Херни, По, Буковски, Фицджиралд, Джойс или който и да е алкохолик, създал нещо, което е останало във врмето - не е поука. Не е възхвала, не е и повод за раздаване на морал. Тя просто е. А от нея, от историята на човека, произлиза изкуството му. Единственото нещо, което е от значение. Животът му... Той си е негова работа.
Оставете Калин Терзийски, оставете и всички писатели, поети, актьори и актриси, певци и музиканти, те не са важни за нас. Те са важни за близките им. Ние сме публика. Научихме се да се интересуваме от твърде лични неща. Научихме се да четем за любовните връзки на известните личности, за диетите им, за екскурзиите им и за съветите им за красота. Не четете списания. Не гледайте телевизия. Не питайте кого чука еди-кой-си. Питайте какво ми даде? Той може и да е същински провал. Може да е жертва на собственото си его, на нищетата си, на безпаричието си, на страстите си. Но това не е важно. Защото след сто години, никой няма да го осъди. Това ще е само история, кадър от литературата. Не се гневете. Вие също сте грешни. Всички сме грешни.
Нека го приемем и не занимаваме мозъците си с глупости. Нека оставим писателя намира и вземем книга. Да почетем. Това ми се иска да направим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар