Един добър мъж ми каза - щастливи поети няма.

Беше мъжът ми. Той е добър. Аз исках да стана поет. Звучи сякаш трябва да избирам между това да съм щастлива и това да съм поет. От друга страна пък онзи ден ми казаха, че не ставам за поет. Какво успокоение, олекна ми.

Трябва да знаете, че в този свят всичко си има ред. Не може просто да решиш нещо и да го направиш. Трябва някой да те одобри. Иначе може, но е много трудно или скъпо. Аз понеже пари нямам - ми е само трудно. И като ми казаха, че не ставам за поет (разбира се с най-мили думи и с пожелание никога да не спирам да пиша и да чета поезия и някой ден - може да успея да изкопирам умело някой български поет) реших да спра да търся ония, които трябва да ме одобряват. 

Мисля, че съм често щастлива. Попивам дъха на нощните птици; потапям се в полите на съненото утро; разкопчавам ризата си и гледам огасващия залез от балкона; катеря се по крепост от възглавници и я събарям, после лягам в нея и заспивам.
Когато се натъжавам вече не блъскам врати и не викам. Мъжът ми знае това и не се страхува да стиска силно тялото ми, когато съм тъжна. Също толкова често съм тъжна, колкото съм и щастлива. Плача на воля, вървя по булеварда и плача и изобщо не ме е срам, че съм излязла с рошава коса и мокри бузи. Повечето хора ги е страх да излизат така навън. Аз не се страхувам. Да плача. На булеварда. С рошава коса и треперещи пръсти.

Точно за това съм поет.
Нито една дума на правилното място няма тази сила.

като реката която съм
като суровата захапка на страстта ми
като течението на страха ми
като полета на желанието ми
като покоя на съня ми
като вълнението
на
прозрачен човек