Боговете свеждат поглед надолу и виждат теб. Виждат това, което те създадоха, за да ме разрушава така, че да научавам себе си. Всеки път. Всяка твоя грешка е мое наказание. За това, което съм направила или съм си помислила. За моите грешки. Нищо не е случайно и двамата държим един и същи двустранен нож. И когато аз се доближа до острието, ти също се доближаваш. Когато те одраскам, за да опипам границите, изпитвам болката ти. Не знам дали сме се срещали преди. Не знам кой кого намери. През полетата на обърканата ни младост душите ни се поискаха и закрачиха една към друга без ние да знаем. Те нямат план. Великите сили нямат план. Те правят всичко перфектно. Ние, хората, се опитваме да правим планове, защото има хиляди начини да сгрешим и да се объркаме. Но боговете нямат план. Те знаят и ни насочват натам, накъдето трябва да вървим. И ми пратиха теб.

Прекарах години в прегръдките на мъже, които плачеха за любов, но не знаеха как да си я поискат; за това не им я давах. Прекарах нощи в леглата на мъже, които рисуваха с пръсти по тялото ми, но не бяха сигурни къде то свършва и започвам аз. Постарах се да използвам тази незаинтересованост на любовниците си за да изградя резистентност си към интимността. Послушах примера им и спрях да се вглеждам в другите, за да се намеря. И един ден се появи ти. Те знаеха какво правят. Знаеха, че арогантността ми и отричането ми са достигнали границата и сега и моментът някой да разруши всички стени, да ме хвърли нагоре, за да полетя и после да ме изпусне - за да се размажа и да умра. И да се родя отново. Мека и безжизнена, откровена, тиха, искаща само любов. Така паднах на един площад в центъра на София и умрях. По-късно дойде в нас и ме съживи. Но това беше по-късно. Първо ме уби.

Всяка твоя грешка е мое наказание. Всяка дума, която натиска острието на ножа към двама ни, е изречена, защото преди нея е имало мисъл, която е породена не от любов, а от страх. Всяка моя несигурност е твоя болка. И обратното. Двамата сме воините на любовта. Разчистваме страха по пътя си, за да вървим напред и да се учим да обичаме все по-чисто. И който някога е казвал, че да обичаш този, който боговете са ти изпратили, защото е твоята сродна душа, е чисто щастие - не е обичал своята сродна душа или пък лъже. Пътят е хлъзгав и неравен и има често спирки над красиви гледки - за усамотение и отдих, но после продължава. Когато в края на деня положа главата си до твоята - те гледат отгоре и и кимат одобрително. Защото нито аз съм се отказала от нас, нито ти. Това е най-истинското усещане. Защото когато сме двамата има смисъл. Иначе е просто болка. А тази, нашата - има цел. Има цел да ни прави по-добри хора. Да отгледаме деца. Да се учим да сме себе си. Да сме заедно щастливи и заедно тъжни. Защото сме едно.

Боговете така решиха. А те знаят.