Роли

Когато някой ме е спускал с лъжица на Земята, ми е дал твърде много роли тук и сянката ми от прожекторите не е двойна, не четворна, а десетхилядна. Десет хиляди прожектора светят към мен и очакват да правя различни неща, десет хиляди камери снимат движенията ми, а сцената е твърде тясна за толкова много разногласия в сценария. Понякога потропвам с крак и заставам на едно място. "Тук оставам, така ще бъде!" казвам, после обаче някой оператор ми подшушква колко хубаво е ей там, на другия край, а аз обикалям малката кръгла сцена като котка с психоза и не мога да си избера камера, пожелавам различни роли през няколко секунди и така минава изпълнението ми на Земята.

Хубавото е, че и сцената, и камерите са в главата ми.

Постепенно свиквам с унинието на синкавия ден, с прозрачността на хладните следобеди, с възторжеността в това да готвя супа за обяд, с безпределния пашкул на ежедневието, който се приплъзва след дванайсе и става орбита на еженощието. Идва следващ кадър - сега съм воин на твореца, обикалям и се увивам около съзнанията като змия от дим, забравям постоянството и заобичвам прахта на изкуството, разливам се по разни страници, събирам се в чаша и безкрая ме изпива на една глътка. Сега ме няма. Другаде съм, сега съм сън на нощна пеперуда, играя танци над градините, плувам във въздуха и заспивам, когато тя се събуди. И това вече доскучава, пожелавам да изляза навън и да тичам, да катеря дървета и сгради, да прелитам през надлези, да фуча по централните улички и да събуждам от сън заспали минувачи. После се изморявам и искам само да легна усамотена в еднообразното си еженденевие...

А хиляди неща, които съм, дори не споменах, защото всъщност няма значение.

Сега е време да почистя кухнята, да изтъркам пода и да сготвя обяд. Хубавото е, че и сцената, и камерите са в глават ми.