Желание

Тихи сенки шепнат сиви имена. Те владеят езика на спомените. Анархията нараства и изтрива ги от книгите. Звукът на тригласова, заглушена мелодия изпълни пламъка над мислите. Тъпо жужене на муха, затворена между две гладки, еднакви стъклени повърхности, се разпръсна сред мъглата и пробуди душите на спящия глас. Глас, който води до отчаяние.

Улицата беше спокойна и безлюдна, асфалтът отразяваше в завлажнената си част сребристите лунни сияния, а листата на дърветата шумоляха от допира си едно в друго и играеха нощния си танц. Този шум притесняваше някого. Някой с бели дрехи и черни обувки вървеше по пътя. Видът му подсказваше за затворен човек, който напрегнато беше стиснал някаква мисъл в главата си и сякаш нарочно не я пускаше да излезе от там и да го освободи от оковите си. Шапката, която бързо въртеше и прегъваше по краищата, говореше за определени нюанси на раздвоение дълбоко, дълбоко отвъд плътта. Очите му се отразяваха в локвите на пътя и оформяха изкривени кръгове. Но той едва ли забелязваше водата, която го гледаше през прозрачните си плитчини. Мислите му бяха заети с напрегнат стремеж към спокойствие.

Заваля. Човекът не спираше да върви. Тъмни сияния го обикаляха – сенки. Толкова черни и същевременно толкова прозрачни. Изведнъж той чу писък; не, не беше писък, а глас. Този глас го плашеше и той забърза вървежа си. Гласът го настигаше и пътникът ускори крачката си отново, изплашен и треперещ, нямайки представа какво го очаква. Той крачеше, а уличните фенери изгасваха един след друг пред него. След секунди той вече тичаше.

Наоколо всичко беше тъмно и тихо, а скитникът продължаваше да бяга. И въпреки че ходилата му разплискваха дъждовните локви, той не долавяше шума от стъпките си. Струваше му се, че някъде в далечината вижда светлина, която му доставяше фалшивото чувство за свобода, и сякаш усещаше, че трябва да стигне до нея. Като че ли преследваше някава цел с цялото си същество, борейки се с нечие нещастие и препускаше през... не знаеше къде се намира, но мястото му беше познато. Кога се озова тук? Миризмата на овехтяла хартия му напомняше нещо. Нещо старо, което се бе превърнало в нещо ново. Стара мисъл, която издираше нови мисли и терзания. Бели стени, сив таван, некадърно замазана дупка в пода. Стая. Празна и безлична стая. Като че ли някой беше живял години наред на това място. Стар приятел – нов враг. Той го познаваше. Познаваше го толкова добре, че очите му трепереха и се присвиваха пред картината, тази, която стоеше пред него с цялата си загадъчност и неистово му внушаваше страх. Това беше самият той. До дупката на пода лежеше грозно подвързана книга с блясъка си на парцалена вещ, ненужна никому. По краищата й ясно се виждаха човешки отпечатъци – мръсни, засъхнали отпечатъци, които разгръщаха страниците и петняха с кал пожълтялата хартия. Грозни отпечатъци, твърди и грозни. Човекът понечи да я докосне, но не можа. Някаква сила го възпираше и той се примири с нея. Дразнеше го студената струя въздух, обгърнала врата му. Плашеше се от себе си. В главата му нахлу образът на десетки, стотици книги, гниещи, затворени между облаци от трескаво желание за победа, черна, безмислена победа на прекалено висока цена.

Не забеляза кога стаята изчезна и той отново тичаше през пространството. Времето сякаш беше спряло, но часовник тракаше в мислите му. Този часовник го подлудяваше. Като ръждясал предмет, изникнал от тишината в най-неприятния момент. Това тракане допълваше прилива на разяждащи вътрешността емоции. То ядеше нещо там вътре. Мъченикът вярваше във висшите сили на бялото сияние, там горе, над него, и това го подтискаше още повече. В този момент той знаеше, че кръвта му е сладка за тези терзания, чоплещи злобно душата и тялото му, но не се отказваше. Надяваше се, че има още време да се пребори със себе си. Изпитваше ужасен страх. Страх и отчаяние – тези две чувства надделяваха в него и по ръцете му се процеди студена пот.

Човекът с изумление забеляза, че е изгубил шапката си и остана безмълвен. Струваше му се, че е започнал да губи всичко – вяра в себе си, надежда за спасение, усещане за преценка на контраста между черно и бяло - тази амплитуда, която сега беше толкова незначителна и малка пред очите на заплахата. Смачкан под спомените си, той осъзнаваше, че само те не бягаха от него. Те единствени стояха упорито и натискаха пребледнелите му от безизходица копнежи.

Мислите му бяха процепени от мелодия. Той чу три далечни гласа да звънят в главата му и да разбутват все повече и повече образите, които не искаше да си спомня. Единият от тях беше женски и пътникът го разпозна на мига, но това не го зарадва, напротив – уплаши го още повече. Той се озова на огромен, широк и потайно безкраен площад. Грешникът се заслуша в трите мелодии, които се приближиха прекалено много до съзнанието му и закънтяха безмилостно в него. Те бяха почти еднакви, но се разминаваха със секунди, сякаш се надпреварваха една с друга през времето. Църковни камбани. Изведнъж силен, рязък шум прекъсна тяхната песен. Изстрел от пистолет. Този изстрел, разбутал мъглата, бе толкова мощен, че при мисълта за него кръвта на нещастника се дръпна от лицето му. Мозъкът му визуализира шума от процепващия въздуха куршум – бавно, с  грациозно завъртане той се впи в гърдите на жената. Тя изпищя, но за секунда, след което се просна на павираната улица и дъхът й спря. Тялото й беше проснато между локвите и образът му доведе до празна тишина в главата на скитника. Жужене на муха разцепи тишината, мухата кацна на тялото и разхождайки се по него, се заклещи между долепените едно до друго стъкла на счупени очила, които жената държеше.

Човекът стигна светлината – огледало. Той се вгледа в него и видя абсолютно целия си живот, но едно единствено нещо не видя – себе си. Стреснат, той се загледа надолу към тялото си и осъзна, че е гол. Без шапка, без обувки, без дрехи, само със себе си, този, когото така и не успя да види в огледалото, или в спомените си, или в живота си. Съвестта му го бе съблякла и събудила, и подгонила, и сега най-накрая го бе догонила. До трупа на младата жена бе легнало и тялото на гол, замръзнал младеж.

***

 - Полицейската работа ни уморява, признай си – цял ден обикаляне насам-натам с патрулката и се занимаваме с малоумни идиоти, писна ми... След този случай се прибирам, много е късно.

 - Какво, да не кажеш сега, че жената те чака... Ха-ха...

 - Хей, Майк!

 - Какво?

 - Това е жената от студиото.

 - Майтапиш се! Стига, Чък, това е лудост!

 - Казвам ти, ела да видиш, тя е.

 - Мамка му, наистина е тя... Умряла е около пет, имала е време да ги вземе. И сега какво? Трябва да я разкараме оттук, ако шефът я види, ще разбере за хапчетата. Сериозно, Чък, ако не беше за толкова много пари, досега да съм се отказал от тоя бизнес. Наркотиците са гадна работа.

 - Ооо, я млъквай и ми помогни да я вдигна. Чакай малко, какъв е тоя тип?

 - Тъмно е, нищо не виждам. Дявол да го вземе, този пък откъде изскочи? Мисля, че и той е друсан.

 - Шегуваш ли се, очите му са кървясали и... Мамка му!

 - Какво?

 - Мъртъв е. Измръзнал е. Дай да ги разкараме и двамата, този сигурно е клиент на мацето.

 - Всъщност ми се струва познат... Да, виждал съм го с нея, тя му продаваше от ония лилавите гадости. По дяволите, Майк, тя не е предрусала. Някой я е гръмнал!

 - Това определено обяснява пистолета в наркомана. Май й е бил доста ядосан нещо... Ха-ха-ха... Егати майтапа, Чък!

 - Да, бе: „Ей, маце, провали ми живота, да знаеш! На ти – БУМ!”

 - Ей, тъпанари! Спрете да се кискате и си свършете работата! Няма да ви чакам цяла нощ. Жената трябва да е някъде там, ако не намерите трупа, докладвайте и да тръгваме!

 - Мамка му, шефът е ядосан, давай да действаме, докато не се е довлякъл тук, защото ако разбере, ни е спукана работата, да знаеш! Хвани я оттам, не, не, идиот! Не виждам нищо!...

***

        Под дрехите има плът. Но зад плътта се крие настървението, желанието, злобата... отчаянието. И някъде вътре живее човекът. Ти, аз, той, всички.