Гледам човека,
който стои
спокойно пред мен.
Кръстосал ръце,
мърда пръсти
полека
с изражение
празно.
По крайчетата на
устните му
треперят минали и
сегашни,
а може би и
бъдещи болки.
Горчиво ги облизва
с наранен език,
после заглажда
косата си.
Сякаш се лъже, че
си вярва.
Иска му се да си
вярва,
че само външно е
човек,
а зад устните и
празното му изражение
има сигурно
стомана.
Гледам човека и
изведнъж
- се сепвам!
Той живее в друго
измерение,
той е душата на
човек,
затворена във
стъкленото отражение
на душемразещия
век.
Няма коментари:
Публикуване на коментар