Осъзнаването на един млад човек, който за една нощ порасна

От напуканите номерации на панелните блокове тръгна желанието да поправя света. Искаше му се да вижда повече правилно изписани цифри, това го дразнеше ужасно. Бледите надписи над входовете, полу-изтрити вече. Как би се ориентирал един човек, ако всички маркировки се изтрият с времето? Беше застанал точно под едно синьо „49 Б“ и с ръце в джобовете замислен гледаше с надежда бъдещето си. Очите му сочеха малко над хоризонта, но не право нагоре. И така, в един дъждовен двадесет и пети май, привечер, със син и черен спрей в раницата, Захари стъпи в размекналата се пръст пред вход Б и направи първата си крачка към онова, което наричаше „бъдеще“.

Има ли вяра, има и надежда за тия мръсни, забравени места. Не са нужни метални електрически входни врати, добре озеленени градинки и симетрични тротоарни плочки, вечно работещи улични лампи и скъпи детски площадки. Нужна е вяра! И милиони левове да се изсипят по тия места, хората няма да станат по-щастливи, само ще се научат да прикриват нещастието си по-добре! Не разбирате ли, мизерията е в душите ви, не в къщите ви и не извън тях!

Искате хубава реалност, но не знаете как да си я създадете. Търсите грешките на другите, за да не се занимавате със своите. Раждате и гледате деца, несъзнателно ги учите на собствените си неуверености и обвинявате другите, че те не отговарят на вашите очаквания. Създавате грозен свят, а искате красиви гледки. Търсите винаги това, което знаете, че го няма. По-лесно е да пуснеш телевизора и да забиеш съзнанието си в нещо нереално, от колкото да погледнеш смело проблемите си. Защото единственият отговорен за тях ще бъдеш ти. А ти не можеш да поемеш такъв товар. Защото си твърде слаб.

Понякога поглеждате домовете си, след като сте ги почистили и си казвате, че всичко е наред. И се правите, че не усещате миризмата на мухъл от ъгълчетата на стаята и шкафовете. Защото така е по-лесно.

Уж търсите щастието си, но не го търсите по-далеч от дивана.

Глупаци сте! Всички сте глупаци! И ме дразните! И също ме карате да ви мразя! Защото заради вас трябва да се справям в свят на изтъркани надписи, недовършени ремонти, заради които улицата е мръсна, незасадени градинки и боклуци. Аз не мога да поправя грешките на всички ви! Нямам толкова сили! Вие сте егоисти! Защо не мислите и за мен? А аз защо мисля за вас...

И аз ли съм като вас?

***

На сутринта на двадесет и шести май, около осем часа, една голяма част от квартал Надежда имаше странен вид. Докато баба Роза се връщаше от магазина,  забеляза, че номерата над всички входове са прилежно подравнени и сякаш току-що боядисани. Цифрите бяха малко по-големи и се виждаха от далече. „Я виж ти!“ възкликна на ум . „Някой е изгубил цяла нощ да драска числа, за които никого не го е грижа.“

А в съседния вход, на деветия етаж, един млад човек още будуваше, гледаше през прозореца малко над хоризонта и мислеше за бъдещето си.