Започва мелодия,
светлината загива,
човекът сяда на стол.
Това е театър-пародия,
актьорът умело се присмива
на онези хора - наивници,
които не са съумели
да заглушат гласа на емоциите.
Гледам го смирено притихнала,
а той води горещ монолог.
В момент осъзнавам,
че съм се тъжно усмихнала,
докато актьорът говори.
Той вади въже и го нарича "реалност".
Аз, потънала в мисли, се чудя
дали тази сценична буквалност
е способна очите на някой наивник
сама да отвори?
Мисля си, ще трябва пожар,
да събуди емоционален слепец.
И точно когато си представям пожар,
човекът вади запалка.
Подпалва въжето, поглежда към публиката,
аз осъзнавам, че има само една заета седалка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар