Планина. Съкровище. Небе. Човек. Осъществявам. Орангутан. Предприемчив. Скреж. Замислен. Усамотение. Хаотично. Шизофрения. Стълбищен. Червенокоса. Шосе. Мухъл. Претенциозен. Самурай. Трепереща. Поливни. Пориви. Виртуоз. Хладен, тътен, гъсеница, шум, привидение, подобен, пресичат, дрес-код, вълнение, етикет, помпозен, парцали, удавник, саможертва, празнота, лисица.
Между тези думи няма никаква логична зависимост. И същевременно имат тясна свързаност една с друга. Зависими са помежду си, но не заради синтаксис или граматична норма. Не заради морфологията си. Просто са изписани така, под този ред, по някаква нелогична за простото око причина. И това е достатъчно.
Сиан, Китай, 2007 година
Човек, на около 50 години се подпира на огромна четка, наподобяваща тази за рисуване върху хартия, но с неговите човешки размери, даже малко по-висока от него. Мястото е парк в централната част на града. До него има кофа, пълна с вода. Часът е около 12 на обяд, слънцето напича все по-уверено. Аз го наблюдавам от не далеч, седнала на пейка. Мъжът изчаква петнайсетина минути, когато жегата е нараснала и асфалтът се е нагорещил. Поглежда нагоре, очите му се свиват от светлината и доволно свежда глава пак надолу. Хваща огромната четка и я натапя във водата.
С напоената четка той започва да изписва символи по горещата настилка. Прави го с такава лекота и елегантност, с толкова красиви движения, че отстрани изглежда като композитор, който рисува ария на асфалта с изключителен финес. Четката, която изглежда доста тежка, е като перо в ръката му, плъзга влажните си косми по земята и бавно изписва големи красиви символи. Истински шедьовър на калиграфията!
Но забелязвам - думите изчезват! Да, символите са толкова големи, а слънцето е толкова ниско, че влагата се изпарява от асфалта. Докато четката изрисува последния щрих на символа, неговото начало вече е започнало да изчезва. Изпарява се. Но мъжът продължава да рисува. Той рисува символ след символ, аз не знам дали те са свързани в дума или изречение, но когато той е на средата на всеки следващ символ, предишния вече е почти невидим.
А мъжът се усмихва. Той вижда ясно ефектът от слънцето. Но това не го притеснява ни най-малко, дори разбирам, че е възможно това да го радва. Този човек, каквото и да пишеше с красивите си движения, олицетворява смисъла на творческия процес. Той се усмихва. А думите му изчезват. Но той ги пише, рисува ги.
За мен значението на символите в този момент няма значение. Те дори не са звън в ушите ми, защото не мога да ги изговоря, не ги чувам. Аз просто ги гледам. Гледам колко са красиви движенията, с които се появяват, и колко е съвършено изпаряването им. Аз съм страничен наблюдател, не на твореца, не и на изкуството. Аз съм наблюдател на процеса на творене. Колко красиво! Колко реално.
***
Думите ми, независимо изписани или казани, се изпаряват, изчезват рано или късно. Може да бъде на секундата, или след хиляда години. Но как се усмихвам или плача, когато ги изговарям или пиша... Това е достатъчно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар