 |
| Effects Of Society by Mark M Mellon |
Часовниците, знаете, се разтичат по мебелите, а на стените мястото им остава незапълнено и самотата в пространството, което трябва да заемат, се разлива по блажната боя. Апартаментите са най-самотни, когато се намират на втория етаж, особено в Младост или в Дружба, но това може да бъдат и други безлични сивкави и пост апокалиптични жилищни комплекси, които заемат ролята на гробища и психиатрични клиники в едно общество-град, каквото е нашето.
Та значи когато не ни остава време, защото то е изтекло някъде по мебелите или по прозорците, или по пердетата, или по СОТа, или по черната техника, или по ипотеката за целия апартамент, стените страдат, и други неща страдат, защото "всичко иска време", а то не иска никого. То все бяга от нас, бяга, бяга, бяга, а ние все го гоним, пък го дърпаме, пък се опитваме да го обърнем, от време на време го убиваме, ей така, за разнообразие, после сигурно го съживяваме, обаче то пак бяга от нас и ние накрая пак го гоним. И същевременно гледаме от терасата, ниската тераса, света от не много високо. А това е екстремно потискащо - да гледаш света от не достатъчно високо. Не си долу, обаче ония тъмни и неясни сили могат да те достигнат, не си им особено трудна плячка, и за това тези, които живеят на втория етаж, рядко излизат на терасата. Понякога само бързо просват прането или изпушват една цигара надве натри и се шмугват обратно в топлото си удобно устроено убежище, като ембриони, които отказват да излязат от матката на майката-хранилка и подават глава навън. И после се плъзват обратно вътре, на топло и сигурно, тъмно и затворено, направо затвор, но техен си затвор.
Като Платоновата пещера. Само че сенките не са точно сенки, а образи на дебели депутати и кльощави манекенки, всеки със собствени личностни изкривявания, и не минават пред огън, а пред милиони луминисцентни лампички. И Кали и Мара Отварачката минават пред светлината от луминисцентните лампички и завъртат нескопосано ханш, после лапват по един микрофон и от там нататък образът бледнее. А дали истинският философ, ако приемем, че човекът, който седи на фотьойла отсреща, е един съвременен мислител, дали той би минал от другата страна, и дали ако излезе от топлата матка на майка си, ще бъде заслепен от истината и ще свикне в последствие с нея и ще види дебелия депутат и пищната певачка в реалното им състояние? Само че той вероятно ще остане, потънал в не дотам удобната мебел, ще гледа като теле с влажен и простоват поглед своите образи-сенки, ще ги съди глуповато, а времето му - то също ще потъва в тая мека мебел.
Часовниците, знаем, се разтичат около нас, а ние уж гоним времето, а в същото време не мърдаме от утробата на комфорта си, който и не е съвсем комфортен, но си е наш, за двайсет и нещо хиляди, абе знаеш ли, ей сега за няколко години всичко съм изплатил.И един до друг, апартаментчета със слузести мързеливи къртици в тях, оформят дебелото и изнемощяло тяло на една съвременна хумористична антиутопия с неизяснена цел, структура и форма на съществуване.
Айде, наздраве, стана време!
