За искреността

Несъвместимостта. С хора и обстановки. Това, мисля, е един проблем на искрените хора.
Някъде четох, че най-голямата сила на писателя била, че е най-добрия лъжец. И това му била работата. Не съм съгласна - точно писателят трябва да бъде най-искреният човек. Ако преиначаваш твоята истина и я смесваш с неискреност или сменяш някои от цветовете, които виждаш - резултатът е очевиден фалш и мирише на полуфабрикат. Та писателят е искрен човек. Дори когато пише за фантастичните светове, които са в главата му - за него те са реални, усеща ги такива и ги представя такива. И ако не се е отклонил от истината, и читателят ги усеща такива. Но при всички случаи, независимо под каква форма пише, писателят трябва да пресъздава света, за който разказва така, че той да бъде автентичен, без да си позволява дързостта да заменя и най-малкия елемент или да говори за нещо, което не познава.
За искрените хора. Аз съм искрен човек, макар и да не съм писател. Всъщност вътрешно се чувствам като писател, но пред хората още съм нещо като любител на литературата, който пише. Да, така се виждам отвън. Искрените хора често са уязвими хора. Такива, които не лъжат за чувствата и намеренията си. Не ги крият и ги доверяват на околните. Не заради наивност. Просто да кажеш нещо, в което не вярваш е предателство. Един вид изневяра на човека, който съществува вътре в теб и постоянно се опитва да се разгърне за околния свят. А ти се опитваш да му подрежеш крилете - не е честно, при положение, че той те прави този, който си. И за това си искрен. Чувстваш го за правилно. Иначе накърняваш действителността си в най-реалния ѝ вид и вече не е толкова комфортно да живееш в нея - разминавате се. (Представям си, винаги съм си представяла, действителността на човека като празно огледало, където той сам рисува себе си. За тази цел е хубаво да се познава добре и да не сменя цветовете! Защото после влиза в тая картина и живее там. По-добре е да не лъже.) Дори и след най-малката лъжа уютът на действителността намалява. Знаеш ли го тоя филм, да знам гледал съм го, а добре. И сега всичко е различно. Действителността ти е променила координатите на всичките си елементи, за да направи място на тази малка изкривеност и всичко е мръднало с един сантиметър вляво. И по-важното - тъй като вътре в тебе всичко си е на мястото, защото истината остава запечатана в нас, независимо колко се опитваме да я пропъдим понякога, вече не си в тая блажена хармония с действителността си. Ти си един, обаче отражението ти в околния свят си го променил малко. И е неудобно да живееш в тоя свят, с който не си отговаряте. 
Всъщност повечето не сме успели да се самоосъзнаем достатъчно, за да открием онази истина, която търсим съзнателно или несъзнателно през цялото си съществуване, и това понякога е причина да нараняваме другите. Да се сближаваме с хора, с които се оказва, че нямаме толкова общо, колкото сме си мислили. Или по-точно - колкото сме се опитвали да залъжем себе си, че имаме. Да поставим тежката и отговорна титла "Приятел" на главата на човек, който не приемаме напълно и който не ни приема напълно. Да допускаме в леглата си хора отново и отново, преди да сме ги опознали достатъчно, за да разберем, че по-далече от там няма да стигнат. Не знаем как да намерим пътя си към онова искрено човече, което чака вътре някой да го открие и да го заобича. 
Приятели, любовници... Търсим себе си във всяко човешко същество, което ни се усмихне и ни покаже добрата си страна. А ние усмихваме ли си се достатъчно?
Може и да се каже, че най-много грешки допускаме, заради искреността. Или защото не сме достатъчно искрени със себе си, или защото сме твърде искрени с другите. Във всички случаи, аз мисля, че е наложително да бъдем искрени. Само така можем да бъдем активни участници в настоящето си. Искрени с това кои сме. Какво обичаме. Какво не понасяме. Къде сме. Физически и духовно. Какво изпитваме. Колко знаем. И колко не знаем. Какво сме имали и правили в миналото. Какво би ни направило щастливи. Само с тази яснота бихме били способни да изпсуваме в лицето на черногледия дявол в главата ни, да скочим в собствената си действителност с два смели крака и да прегърнем всички неволи и болки, да стиснем зъби и да бъдем истински. Щастливи, после тъжни, ядосани, нещастни, безразлични, обичащи, после пак щастливи... Да бъдем свободни, защото истината освобождава. И така, поемайки повода на живота си, да разберем, че не е важно да си по-често щастлив, отколкото нещастен. Важно е да си най-често себе си. Само тогава си.