Клетки за души

Въздухът е особено тежък. Клаустрофобията се помещава в тесногръдието на бездействящия. С ловкост на думите се избягва мъчителната среща със съвестта. Думи изречени от и отправени към един човек. Човека. С главно Ч. И малко а. В началото всичко му е голямо – надеждите, очакванията, мотивацията, желанието, усърдността. Към края на нещата вече линията на старанието изтънява и подбудата затихва. човека. Така продължава тази история – водена от подбудата. Пътят не се движи, човекът се движи по него. Времето не тече, човекът тече през него. Тича през него. Като заек в галоп, странна симбиоза на страх и увереност, нелепа комбинация на животинско и разумно, дух и тяло, стремеж и слабост.  Слепени в едно неразделно цяло. Неразделно?

Реалността няма структура. Тя е разпадната, физически е непреодолимо нелогична и съвършено подредена в хаоса си. И нищо истинско не е разбираемо. Истината и истинските неща не се подчиняват на ограничените разбирания на човека за реалност и правилност. Възприятията му са крайно недостатъчни по чувствителност и брой, за да възприемат и пресъздадат в мисли реалното. И всеки си го вижда по различен начин. Но то е много повече. То е вселена, то е перфектен хаос. И човека е перфектен хаос. Който не се подчинява на одобрените със съгласието на мнозина указания за правилност. О, и горко им на ония човеци, които вместо да желаят да потънат в този перфектен хаос и да го опознаят възможно най-добре (да се опознаят възможно най-добре), решават да занимават великите си умове и да влагат енергията си в опити да си паснат с изкуствените нереални и „морални“ бариери. Клетки на духа, облицовани с гладки стени, за да са удобни отвътре и красиви отвън. Но тъмни. И потискащи. Подредени, разбираеми. Ха, разбираеми! Колко е смешно да вярваш в разбираемото. Да, смешно е. А колко пътища отваря знанието, че не знаеш нищо. Колкото повече знае, толкова повече не знае човека.

човека. Объркан от стремежите и непостоянността си. От заека и галопирящия кон в себе си. Искам да му кажа да застреля заека, да го изяде и да хване коня за опашката, да се покатери на него, да го яхне и да го язди, да язди, да язди... Вятъра да му шуми в ушите, клоните да го режат през лицето, да язди докато конят му не спре. А тогава вече... Не знам тогава кой къде отива – и коня, и човека, и заека, и аз...

Не стой, човеко, тук, не търси смисъл, мисъл, обяснение, отговор. Не бездействай. Истината е подвижна и идва с движението. Застоят е гробището на живота. И винаги е избор. Никога не е случайно или съдбовно. Винаги е избор. Подбудата не е юздата, която трябва да хванеш, човеко. Хвани разума за ушите. Хвани себе си за ушите и скачай на коня. Той те чака, да тръгнете към перфектния хаос. Да навлезете заедно в торнадото на безразборната истина. На реалната необятност и безкрайната необяснимост. А ако те е страх от тях, загубен си. Ако си позволиш да си достатъчно малък, тесногръд и лекомислен, че да се оставиш на смешните човешки капани на души, които се опитват да обяснят душата ти с няколко думи, няколко заключения, тогава си мъртъв.