Желание

Тихи сенки шепнат сиви имена. Те владеят езика на спомените. Анархията нараства и изтрива ги от книгите. Звукът на тригласова, заглушена мелодия изпълни пламъка над мислите. Тъпо жужене на муха, затворена между две гладки, еднакви стъклени повърхности, се разпръсна сред мъглата и пробуди душите на спящия глас. Глас, който води до отчаяние.

Улицата беше спокойна и безлюдна, асфалтът отразяваше в завлажнената си част сребристите лунни сияния, а листата на дърветата шумоляха от допира си едно в друго и играеха нощния си танц. Този шум притесняваше някого. Някой с бели дрехи и черни обувки вървеше по пътя. Видът му подсказваше за затворен човек, който напрегнато беше стиснал някаква мисъл в главата си и сякаш нарочно не я пускаше да излезе от там и да го освободи от оковите си. Шапката, която бързо въртеше и прегъваше по краищата, говореше за определени нюанси на раздвоение дълбоко, дълбоко отвъд плътта. Очите му се отразяваха в локвите на пътя и оформяха изкривени кръгове. Но той едва ли забелязваше водата, която го гледаше през прозрачните си плитчини. Мислите му бяха заети с напрегнат стремеж към спокойствие.

Заваля. Човекът не спираше да върви. Тъмни сияния го обикаляха – сенки. Толкова черни и същевременно толкова прозрачни. Изведнъж той чу писък; не, не беше писък, а глас. Този глас го плашеше и той забърза вървежа си. Гласът го настигаше и пътникът ускори крачката си отново, изплашен и треперещ, нямайки представа какво го очаква. Той крачеше, а уличните фенери изгасваха един след друг пред него. След секунди той вече тичаше.

Наоколо всичко беше тъмно и тихо, а скитникът продължаваше да бяга. И въпреки че ходилата му разплискваха дъждовните локви, той не долавяше шума от стъпките си. Струваше му се, че някъде в далечината вижда светлина, която му доставяше фалшивото чувство за свобода, и сякаш усещаше, че трябва да стигне до нея. Като че ли преследваше някава цел с цялото си същество, борейки се с нечие нещастие и препускаше през... не знаеше къде се намира, но мястото му беше познато. Кога се озова тук? Миризмата на овехтяла хартия му напомняше нещо. Нещо старо, което се бе превърнало в нещо ново. Стара мисъл, която издираше нови мисли и терзания. Бели стени, сив таван, некадърно замазана дупка в пода. Стая. Празна и безлична стая. Като че ли някой беше живял години наред на това място. Стар приятел – нов враг. Той го познаваше. Познаваше го толкова добре, че очите му трепереха и се присвиваха пред картината, тази, която стоеше пред него с цялата си загадъчност и неистово му внушаваше страх. Това беше самият той. До дупката на пода лежеше грозно подвързана книга с блясъка си на парцалена вещ, ненужна никому. По краищата й ясно се виждаха човешки отпечатъци – мръсни, засъхнали отпечатъци, които разгръщаха страниците и петняха с кал пожълтялата хартия. Грозни отпечатъци, твърди и грозни. Човекът понечи да я докосне, но не можа. Някаква сила го възпираше и той се примири с нея. Дразнеше го студената струя въздух, обгърнала врата му. Плашеше се от себе си. В главата му нахлу образът на десетки, стотици книги, гниещи, затворени между облаци от трескаво желание за победа, черна, безмислена победа на прекалено висока цена.

Не забеляза кога стаята изчезна и той отново тичаше през пространството. Времето сякаш беше спряло, но часовник тракаше в мислите му. Този часовник го подлудяваше. Като ръждясал предмет, изникнал от тишината в най-неприятния момент. Това тракане допълваше прилива на разяждащи вътрешността емоции. То ядеше нещо там вътре. Мъченикът вярваше във висшите сили на бялото сияние, там горе, над него, и това го подтискаше още повече. В този момент той знаеше, че кръвта му е сладка за тези терзания, чоплещи злобно душата и тялото му, но не се отказваше. Надяваше се, че има още време да се пребори със себе си. Изпитваше ужасен страх. Страх и отчаяние – тези две чувства надделяваха в него и по ръцете му се процеди студена пот.

Човекът с изумление забеляза, че е изгубил шапката си и остана безмълвен. Струваше му се, че е започнал да губи всичко – вяра в себе си, надежда за спасение, усещане за преценка на контраста между черно и бяло - тази амплитуда, която сега беше толкова незначителна и малка пред очите на заплахата. Смачкан под спомените си, той осъзнаваше, че само те не бягаха от него. Те единствени стояха упорито и натискаха пребледнелите му от безизходица копнежи.

Мислите му бяха процепени от мелодия. Той чу три далечни гласа да звънят в главата му и да разбутват все повече и повече образите, които не искаше да си спомня. Единият от тях беше женски и пътникът го разпозна на мига, но това не го зарадва, напротив – уплаши го още повече. Той се озова на огромен, широк и потайно безкраен площад. Грешникът се заслуша в трите мелодии, които се приближиха прекалено много до съзнанието му и закънтяха безмилостно в него. Те бяха почти еднакви, но се разминаваха със секунди, сякаш се надпреварваха една с друга през времето. Църковни камбани. Изведнъж силен, рязък шум прекъсна тяхната песен. Изстрел от пистолет. Този изстрел, разбутал мъглата, бе толкова мощен, че при мисълта за него кръвта на нещастника се дръпна от лицето му. Мозъкът му визуализира шума от процепващия въздуха куршум – бавно, с  грациозно завъртане той се впи в гърдите на жената. Тя изпищя, но за секунда, след което се просна на павираната улица и дъхът й спря. Тялото й беше проснато между локвите и образът му доведе до празна тишина в главата на скитника. Жужене на муха разцепи тишината, мухата кацна на тялото и разхождайки се по него, се заклещи между долепените едно до друго стъкла на счупени очила, които жената държеше.

Човекът стигна светлината – огледало. Той се вгледа в него и видя абсолютно целия си живот, но едно единствено нещо не видя – себе си. Стреснат, той се загледа надолу към тялото си и осъзна, че е гол. Без шапка, без обувки, без дрехи, само със себе си, този, когото така и не успя да види в огледалото, или в спомените си, или в живота си. Съвестта му го бе съблякла и събудила, и подгонила, и сега най-накрая го бе догонила. До трупа на младата жена бе легнало и тялото на гол, замръзнал младеж.

***

 - Полицейската работа ни уморява, признай си – цял ден обикаляне насам-натам с патрулката и се занимаваме с малоумни идиоти, писна ми... След този случай се прибирам, много е късно.

 - Какво, да не кажеш сега, че жената те чака... Ха-ха...

 - Хей, Майк!

 - Какво?

 - Това е жената от студиото.

 - Майтапиш се! Стига, Чък, това е лудост!

 - Казвам ти, ела да видиш, тя е.

 - Мамка му, наистина е тя... Умряла е около пет, имала е време да ги вземе. И сега какво? Трябва да я разкараме оттук, ако шефът я види, ще разбере за хапчетата. Сериозно, Чък, ако не беше за толкова много пари, досега да съм се отказал от тоя бизнес. Наркотиците са гадна работа.

 - Ооо, я млъквай и ми помогни да я вдигна. Чакай малко, какъв е тоя тип?

 - Тъмно е, нищо не виждам. Дявол да го вземе, този пък откъде изскочи? Мисля, че и той е друсан.

 - Шегуваш ли се, очите му са кървясали и... Мамка му!

 - Какво?

 - Мъртъв е. Измръзнал е. Дай да ги разкараме и двамата, този сигурно е клиент на мацето.

 - Всъщност ми се струва познат... Да, виждал съм го с нея, тя му продаваше от ония лилавите гадости. По дяволите, Майк, тя не е предрусала. Някой я е гръмнал!

 - Това определено обяснява пистолета в наркомана. Май й е бил доста ядосан нещо... Ха-ха-ха... Егати майтапа, Чък!

 - Да, бе: „Ей, маце, провали ми живота, да знаеш! На ти – БУМ!”

 - Ей, тъпанари! Спрете да се кискате и си свършете работата! Няма да ви чакам цяла нощ. Жената трябва да е някъде там, ако не намерите трупа, докладвайте и да тръгваме!

 - Мамка му, шефът е ядосан, давай да действаме, докато не се е довлякъл тук, защото ако разбере, ни е спукана работата, да знаеш! Хвани я оттам, не, не, идиот! Не виждам нищо!...

***

        Под дрехите има плът. Но зад плътта се крие настървението, желанието, злобата... отчаянието. И някъде вътре живее човекът. Ти, аз, той, всички.

Сутрешен ритуал по отричане от себе си

Гледам човека,

който стои спокойно пред мен.

Кръстосал ръце,

мърда пръсти полека

с изражение празно.

По крайчетата на устните му

треперят минали и сегашни,

а може би и бъдещи болки.

Горчиво ги облизва

с наранен език,

после заглажда косата си.

Сякаш се лъже, че си вярва.

Иска му се да си вярва,

че само външно е човек,

а зад устните и празното му изражение

има сигурно стомана.

Гледам човека и изведнъж

- се сепвам!

Той живее в друго измерение,

той е душата на човек,

затворена във стъкленото отражение

на душемразещия век.

Театрална игра в реална ситуация

Червената завеса се вдига

и зад нея се показва човек.
Започва мелодия,
светлината загива,
човекът сяда на стол.
Това е театър-пародия,
актьорът умело се присмива
на онези хора - наивници,
които не са съумели
да заглушат гласа на емоциите.
Гледам го смирено притихнала,
а той води горещ монолог.
В момент осъзнавам,
че съм се тъжно усмихнала,
докато актьорът говори.
Той вади въже и го нарича "реалност".
Аз, потънала в мисли, се чудя
дали тази сценична буквалност
е способна очите на някой наивник
сама да отвори?
Мисля си, ще трябва пожар,
да събуди емоционален слепец.
И точно когато си представям пожар,
човекът вади запалка.
Подпалва въжето, поглежда към публиката,
аз осъзнавам, че има само една заета седалка.

Бурите и изборите

Природата умее да ни разказва истории и ако умеем да я слушаме, можем да научим много. Без да се опитваме да си обясняваме начинът, по който говори, просто ако я слушаме и я почувстваме. Ние сме свързани с природата, ние сме природа, ние сме въздух, трева, дървета, пръст, вода.

Свободата, която чувстваш, когато навън вали, а ти си вкъщи, сух и недосегаем за мокрото. Можеш цяло денонощие да слушаш бурята и да потъваш в нежния звук на водата, която се сипе от небето. Да вдишваш с широки ноздри наситения с изпарения от мокра пръст и мокра трева въздух. Да се чувстваш безкраен, все едно вятърът, който вие отвън, носи заедно с прашинките и частица от теб, обикаля земното кълбо за минути и после се връща обратно пред прозореца ти, връща ти тази частица и когато тя си застане на мястото всичко изглежда по-подредено. Усещаш, че можеш да полетиш, ако протегнеш ръцете си над парапета на терасата.

И както си се заслушал в музиката на дъжда, който барабани по покриви, асфалт, коли и чадъри, разбираш, че той е станал много по-силен и застрашителен от преди секунди. И изведнъж те обземат съмнения, гръмките шумове и светкавиците, които до преди секунди бяха нежни и успокояващи, сега ти се струват плашещи и разрушителни. Не си сигурен от какво точно те е страх, имаш покрив над главата, в безопасност си, но... Ами ако вятърът ти открадне онази частица, която му даде от себе си, за да обиколи света и да се върне за да те допълни?

Мислиш си и се страхуваш тихичко, докато се наслаждаваш на бурята и тъкмо свикваш със страха и тя се сепва и за няколко секунди преминава в остатъчен дъжд. Поглеждаш навън – бурята е преминала. Липсва ли ти? Или си по-сигурен сега? И ако си сигурен, щастлив ли си със сигурността си или предпочиташ да чувстваш напрежението на страха, но все пак да е някакво напрежение, а не спокойствие и сигурност?

Замълчаваш за миг. Пулсът ти притихва, пръстите ти се отпускат, мислите ти се подреждат от само себе си. Вслушваш се в себе си, в природата, осъзнаваш изборите си. Утре се събуждаш и правиш изборите си. 

Защо глупакът е щастлив

Колко са щастливи знаещите

и колко са нещастни

глупавите?

Този, който е съзнал частица

от науката живот,

се опитва да живее

според знанията си.

Този, който си няма

и представа как

е хубаво да се живее,
макар да е глупак,

не мисли, не разсъждава,

не се самонаказва

и много от въпросите

не си задава.

Той просто си живее

и някак си успява

сляпо да приложи съветите,

които онзи, който знае,

би му дал.

И така, знаещият винаги завижда

на глупака.

Защото знаещият, 
така ще остарее -
ровейки се

в безброй оплетени „ако“ и „може би“,

и ще пропуска да живее.

А лодката върви спокойно,

когато по течението върви,

без лодкарят да се чуди

и да изпробва всичките посоки.

Ноемврийски асоциации.

Една вечер, през ноември, когато студът започнал все по-натрапчиво да нахлува в домовете и главите на хората, Той и Тя седнали на килима в спалнята по бельо и започнали разговор. Тя била облечена в къса бяла нощница с дантелени краища, под която прозирала меката й гръд. Той имал бледо-синя тениска на себе си. Боси. Втренчили объркани погледи един в друг.

Той я пита дали искат да играят една игра. Тя кима доверчиво. Играта, казва той, е игра на асоциации. Само че тематични асоциации. Той оставя тя да избере темата, защото я познава достатъчно добре, за да знае, че ще избере точно тази. „Интимност“, казва тя. Той се усмихва с половин уста и хваща ръката й за върха на пръстите.

Той започва.

                Близост.

                Нужда.

                Доверие.

                Съмнение.

                Страх.

                Разочарование.

                Нужда.

                Инстинкт.

                Безсилие.

                Плътност.      

                Зависимост.

                Разпад.

                Липса.

                Бол...

„Спри!“, прекъсва я Той. Отлепят погледите си един от друг и ги заковават в земята. От всички възможни думи, точно тези излизат от устните им и те знаят, че това е далече от съвпадение. И така, една вечер през ноември ще бъде запомнена като вечерта, в която Той и Тя сами, без да искат, начертаха пътя, който са изминали и почти изрекоха края му. 

Осъзнаването на един млад човек, който за една нощ порасна

От напуканите номерации на панелните блокове тръгна желанието да поправя света. Искаше му се да вижда повече правилно изписани цифри, това го дразнеше ужасно. Бледите надписи над входовете, полу-изтрити вече. Как би се ориентирал един човек, ако всички маркировки се изтрият с времето? Беше застанал точно под едно синьо „49 Б“ и с ръце в джобовете замислен гледаше с надежда бъдещето си. Очите му сочеха малко над хоризонта, но не право нагоре. И така, в един дъждовен двадесет и пети май, привечер, със син и черен спрей в раницата, Захари стъпи в размекналата се пръст пред вход Б и направи първата си крачка към онова, което наричаше „бъдеще“.

Има ли вяра, има и надежда за тия мръсни, забравени места. Не са нужни метални електрически входни врати, добре озеленени градинки и симетрични тротоарни плочки, вечно работещи улични лампи и скъпи детски площадки. Нужна е вяра! И милиони левове да се изсипят по тия места, хората няма да станат по-щастливи, само ще се научат да прикриват нещастието си по-добре! Не разбирате ли, мизерията е в душите ви, не в къщите ви и не извън тях!

Искате хубава реалност, но не знаете как да си я създадете. Търсите грешките на другите, за да не се занимавате със своите. Раждате и гледате деца, несъзнателно ги учите на собствените си неуверености и обвинявате другите, че те не отговарят на вашите очаквания. Създавате грозен свят, а искате красиви гледки. Търсите винаги това, което знаете, че го няма. По-лесно е да пуснеш телевизора и да забиеш съзнанието си в нещо нереално, от колкото да погледнеш смело проблемите си. Защото единственият отговорен за тях ще бъдеш ти. А ти не можеш да поемеш такъв товар. Защото си твърде слаб.

Понякога поглеждате домовете си, след като сте ги почистили и си казвате, че всичко е наред. И се правите, че не усещате миризмата на мухъл от ъгълчетата на стаята и шкафовете. Защото така е по-лесно.

Уж търсите щастието си, но не го търсите по-далеч от дивана.

Глупаци сте! Всички сте глупаци! И ме дразните! И също ме карате да ви мразя! Защото заради вас трябва да се справям в свят на изтъркани надписи, недовършени ремонти, заради които улицата е мръсна, незасадени градинки и боклуци. Аз не мога да поправя грешките на всички ви! Нямам толкова сили! Вие сте егоисти! Защо не мислите и за мен? А аз защо мисля за вас...

И аз ли съм като вас?

***

На сутринта на двадесет и шести май, около осем часа, една голяма част от квартал Надежда имаше странен вид. Докато баба Роза се връщаше от магазина,  забеляза, че номерата над всички входове са прилежно подравнени и сякаш току-що боядисани. Цифрите бяха малко по-големи и се виждаха от далече. „Я виж ти!“ възкликна на ум . „Някой е изгубил цяла нощ да драска числа, за които никого не го е грижа.“

А в съседния вход, на деветия етаж, един млад човек още будуваше, гледаше през прозореца малко над хоризонта и мислеше за бъдещето си.

Нахалната надежда

"Уф, че неприятно!" През стъклото на прозореца най-нахално блъскаше лъч светлина, който успя да я събуди и да я вдигне от леглото. Не беше спуснала пердетата, защото не очакваше слънце. Показа се на прозореца и съзря зеленина. "Ама вчера не беше ли студено и мрачно?!" Не разбра как е възможно за една нощ студът да се е превърнал в пролетен полъх, а сивкавият двор да е станал зелен и слънчев. Единственото обяснение можеше да бъде непредвидимостта на живота, в който, почти както в приказките, нещата се случват за една нощ. Денят става топъл, дърветата събират чуруликащи врабчета, покривите на къщите добиват ярко-червен цвят, асфалтът на улицата става мек, хората изведнъж ги обзема желание да излязат навън, а продавачите на сладолед, пуканки, понички и всякакви вредни за тялото и полезни за душата изкушения, стърчат на всеки ъгъл с подканваща усмивка.

 Какво друго се беше променило за тази нощ? Дали беше станала от Пепеляшка - принцеса? Или пък обратното. А може би студът в нея също беше изчезнал, както този отвън. Днес тя реши да не си задава въпроси. Въпросите я объркваха до такава степен, че забравяше защо е започнала да си ги задава, а също забравяше и нещата, които вече си бе обяснила. За това, сипа си чаша кафе, застана на верандата и започна да прехвърля наум задачите си за деня. После се успокои, че почти няма какво да прави, облегна се назад в дълбокия пластмасов стол и вдиша дълбоко. М-м-м-да. Никакви въпроси, никакви сложни мисли. Само дълбоки глътки пролетен въздух. "Днес ще усещам. Когато искам да разбера нещо, няма да разсъждавам, а ще усещам." Така й се струваше много по-лесно. Търсенето на логика беше като дебела и упорита паяжина, в която се оплиташе ежедневно. Днес не. Това беше денят за почивка от оплитане.

 Можеше да прекара така целия си живот! Можеше, вместо да гадае мислите на хората, да слуша думите им. Вместо да анализира евентуалното, да диша дълбоко в момента. Вместо да очаква, да вярва сляпо, без да се интересува какво ще последва. И най-вече - вместо се упреква за стореното и нестореното, да вижда лъча светлина, който блъска по прозореца й нахално.