най самотен съм не
под сянката на забравата
на улицата под моста
в пещерата на времето
на дъждовния облак над София
в три сутринта
а в другата стая
докато ти си в
друга вселена

Роли

Когато някой ме е спускал с лъжица на Земята, ми е дал твърде много роли тук и сянката ми от прожекторите не е двойна, не четворна, а десетхилядна. Десет хиляди прожектора светят към мен и очакват да правя различни неща, десет хиляди камери снимат движенията ми, а сцената е твърде тясна за толкова много разногласия в сценария. Понякога потропвам с крак и заставам на едно място. "Тук оставам, така ще бъде!" казвам, после обаче някой оператор ми подшушква колко хубаво е ей там, на другия край, а аз обикалям малката кръгла сцена като котка с психоза и не мога да си избера камера, пожелавам различни роли през няколко секунди и така минава изпълнението ми на Земята.

Хубавото е, че и сцената, и камерите са в главата ми.

Постепенно свиквам с унинието на синкавия ден, с прозрачността на хладните следобеди, с възторжеността в това да готвя супа за обяд, с безпределния пашкул на ежедневието, който се приплъзва след дванайсе и става орбита на еженощието. Идва следващ кадър - сега съм воин на твореца, обикалям и се увивам около съзнанията като змия от дим, забравям постоянството и заобичвам прахта на изкуството, разливам се по разни страници, събирам се в чаша и безкрая ме изпива на една глътка. Сега ме няма. Другаде съм, сега съм сън на нощна пеперуда, играя танци над градините, плувам във въздуха и заспивам, когато тя се събуди. И това вече доскучава, пожелавам да изляза навън и да тичам, да катеря дървета и сгради, да прелитам през надлези, да фуча по централните улички и да събуждам от сън заспали минувачи. После се изморявам и искам само да легна усамотена в еднообразното си еженденевие...

А хиляди неща, които съм, дори не споменах, защото всъщност няма значение.

Сега е време да почистя кухнята, да изтъркам пода и да сготвя обяд. Хубавото е, че и сцената, и камерите са в глават ми.

"Най-лесният път на дявола към сърцето ти е този на страха. Уплашиш ли се, усъмниш ли се за момент, потънеш ли в дебрите на собственото си отчаяние, негодуване, дразнение, прегърнеш ли проблемите си, осамотиш ли се в пазвата на безверието си - очаквай дявола да те навести. Той първо ще захапе нежно ухото ти, ще оближе с миризлив език носа ти, ще прокара мръсни нокти по бедрата ти, после ще покрие с наметалото си главата ти, слънцето ще остане само спомен, ще те прегърне и ще те отведе в ада. Но ти ще си още тук. Ще ходиш по тротоара и пръстите ти ще са сиви и студени, устните ти ще треперят, очите ти няма да фокусират, ще си тук, но между теб и света ще има дебели стъкла, ще виждаш и чуваш замъглено - ще си в аквариума на дявола. И колкото по-дъблоко потъваш, толкова повече ще ти е нужна простичката вяра. Тя гони страха. Изгониш ли страха, свободен си. Дяволът не умее да вижда онези, които живеят с вяра в сърцата."

това че сме се научили да сънуваме
шарени мостове
смокинови гори
прелези над влакове които
фучат през поляните на
мечтите и образите в главите ни
това съвсем не означава
че ще има някой ако се събудим
така спокойно да ни гледа и да
пие чай или какао докато спим
да чака да помръднем и да се зарадва
щом отворим очи

тези кадри са толкова невероятни
че независимо дали решиш да
им повярваш или не
те сами ще си решат дали
и кога ще ти се случат

Боговете свеждат поглед надолу и виждат теб. Виждат това, което те създадоха, за да ме разрушава така, че да научавам себе си. Всеки път. Всяка твоя грешка е мое наказание. За това, което съм направила или съм си помислила. За моите грешки. Нищо не е случайно и двамата държим един и същи двустранен нож. И когато аз се доближа до острието, ти също се доближаваш. Когато те одраскам, за да опипам границите, изпитвам болката ти. Не знам дали сме се срещали преди. Не знам кой кого намери. През полетата на обърканата ни младост душите ни се поискаха и закрачиха една към друга без ние да знаем. Те нямат план. Великите сили нямат план. Те правят всичко перфектно. Ние, хората, се опитваме да правим планове, защото има хиляди начини да сгрешим и да се объркаме. Но боговете нямат план. Те знаят и ни насочват натам, накъдето трябва да вървим. И ми пратиха теб.

Прекарах години в прегръдките на мъже, които плачеха за любов, но не знаеха как да си я поискат; за това не им я давах. Прекарах нощи в леглата на мъже, които рисуваха с пръсти по тялото ми, но не бяха сигурни къде то свършва и започвам аз. Постарах се да използвам тази незаинтересованост на любовниците си за да изградя резистентност си към интимността. Послушах примера им и спрях да се вглеждам в другите, за да се намеря. И един ден се появи ти. Те знаеха какво правят. Знаеха, че арогантността ми и отричането ми са достигнали границата и сега и моментът някой да разруши всички стени, да ме хвърли нагоре, за да полетя и после да ме изпусне - за да се размажа и да умра. И да се родя отново. Мека и безжизнена, откровена, тиха, искаща само любов. Така паднах на един площад в центъра на София и умрях. По-късно дойде в нас и ме съживи. Но това беше по-късно. Първо ме уби.

Всяка твоя грешка е мое наказание. Всяка дума, която натиска острието на ножа към двама ни, е изречена, защото преди нея е имало мисъл, която е породена не от любов, а от страх. Всяка моя несигурност е твоя болка. И обратното. Двамата сме воините на любовта. Разчистваме страха по пътя си, за да вървим напред и да се учим да обичаме все по-чисто. И който някога е казвал, че да обичаш този, който боговете са ти изпратили, защото е твоята сродна душа, е чисто щастие - не е обичал своята сродна душа или пък лъже. Пътят е хлъзгав и неравен и има често спирки над красиви гледки - за усамотение и отдих, но после продължава. Когато в края на деня положа главата си до твоята - те гледат отгоре и и кимат одобрително. Защото нито аз съм се отказала от нас, нито ти. Това е най-истинското усещане. Защото когато сме двамата има смисъл. Иначе е просто болка. А тази, нашата - има цел. Има цел да ни прави по-добри хора. Да отгледаме деца. Да се учим да сме себе си. Да сме заедно щастливи и заедно тъжни. Защото сме едно.

Боговете така решиха. А те знаят.

Един добър мъж ми каза - щастливи поети няма.

Беше мъжът ми. Той е добър. Аз исках да стана поет. Звучи сякаш трябва да избирам между това да съм щастлива и това да съм поет. От друга страна пък онзи ден ми казаха, че не ставам за поет. Какво успокоение, олекна ми.

Трябва да знаете, че в този свят всичко си има ред. Не може просто да решиш нещо и да го направиш. Трябва някой да те одобри. Иначе може, но е много трудно или скъпо. Аз понеже пари нямам - ми е само трудно. И като ми казаха, че не ставам за поет (разбира се с най-мили думи и с пожелание никога да не спирам да пиша и да чета поезия и някой ден - може да успея да изкопирам умело някой български поет) реших да спра да търся ония, които трябва да ме одобряват. 

Мисля, че съм често щастлива. Попивам дъха на нощните птици; потапям се в полите на съненото утро; разкопчавам ризата си и гледам огасващия залез от балкона; катеря се по крепост от възглавници и я събарям, после лягам в нея и заспивам.
Когато се натъжавам вече не блъскам врати и не викам. Мъжът ми знае това и не се страхува да стиска силно тялото ми, когато съм тъжна. Също толкова често съм тъжна, колкото съм и щастлива. Плача на воля, вървя по булеварда и плача и изобщо не ме е срам, че съм излязла с рошава коса и мокри бузи. Повечето хора ги е страх да излизат така навън. Аз не се страхувам. Да плача. На булеварда. С рошава коса и треперещи пръсти.

Точно за това съм поет.
Нито една дума на правилното място няма тази сила.

като реката която съм
като суровата захапка на страстта ми
като течението на страха ми
като полета на желанието ми
като покоя на съня ми
като вълнението
на
прозрачен човек

няма по-добро лекарство от смъртта
тя си стои там
опорната мрежа
на всеки земен живот

избирам често да умирам
когато стане напечено
дърпам спусъка
вярно - после трябва да чистя

спасителят във всяка морска буря
са дълбините на водата
вдишвам и пълня дробовете си
със солена вода

и така след няколко океана
се събуждам на празен остров
и започвам да строя себе си
до следващата смърт

всяка смърт е прекрасна
защото ражда ново начало

когато златните лъчи катерят
хълмовете
аз дишам равномерно
поглъщам студа
и изпълвам дробовете си с
увереността на войник
хладните сутрини са
равновесие и
упование за топлите сърца

Да те обичам не е никак трудно, защото няма пред какво да се колебая. Няма съмнение, че ще избера смъртта пред липсата ти. Когато знам това, ми е леко на сърцето. Знам какво следва, ако те изгубя. А сигурността, дори в смъртта, носи успокоение.

канелени курабии
и шипков чай
от прозореца мирише на зима
белите ветрове викат от далече
идват скоро
ще се увием в дебели шалове
ще носим тежки дрехи
ще палим камините
с поглед
ще стапяме снежни човеци
с ръце
ще стапяме сърца
с думи
ще се оглеждаме в ледените локви
тротоарите ще са релси
и ще се пускаме по тях
ще ме държиш през кръста
защото е хлъзгаво
аз ще се смея
ще се хвана за някоя улична лампа
ще спра
ти ще ме целунеш
отвътре ще сме топли
ще стопляме въздуха
с всяко издишане

стоя пред мокрия
прозорец
дъжда ме плаче
вятърът ми шепне
аз мълча
говорих на вятъра
дълго време
пусках по него думи излишни
години
танцувах с вятъра
разказах му себе си
дадох му
всяка капка душа
всяка сянка тъга
облякох в думи
всяко чувство

той ги разпиля
духна и те се изпариха
всеки глас е напразен
всяка буква похабена
никога не стигат там където трябва
където искам

дори да викам
само ехото отвръща
ако замълча
- мълчание отсреща
ако задам въпрос
гореща тишина

няма ново начало
и всяка следваща страница
е продължение

ярък сън и осъзната реалност

лилавите сънища се катерят

нависоко над склона

на делничните мечти

стигат по-далеч от аромата на кафе

и фатнтазиите за погасен кредит

прескачат мисълта за вана с масла

прелитат над трепета

за нови зимни ботуши

обличат се в облаци

и продължават нагоре

никой не може да ги спре

азът сега спи

и душата препуска 

през всеобхватното пространство

пожелава невъзможното

защото знае

то е единствената истинска реалност