еволюцията на заека

три колела на разруха
прекосяват ливадите
унищожават последните
посеви

пръстите галят бедрата
на лъстиви самодиви
криви погледи свалят
предразсъдъците и
палят факли в тъмницата
старицата която седи на един
люлеещ се стол
наблюдава отстрани плете
заешки уши

това съм аз след петдесет години
ще седя тихо сред останките
от страстта и гордостта

сега дресирам вълци и лисици
да лаят за мен
да огризват всяко гърло всеки кокал
който се доближи
сега времето изглежда вечно
и за това не спирам

умирам
твърде често но
после си търпя последствията
и всеки ден съм нова
и скачам като градски заек

така е сега.

изтривам

мога да те изтрия

на секундата

мога да превърна съществуването ти

в прах

трябва само да реша

умрелите растения на парапета ми

вехнаха години

стига

горчилката на утайка

от старо кафе щипе устата ми и

изгнил плъх пред вратата ми

и

аз не виждам прозорците в антрето

не чувам звук

писна ми от чакане

чакам в малката стая

три години вече

седя на един диван

и гледам понякога навън как

скелети се чукат

аз чакам един човек

от плът и кръв да ме събуди

мога да изтрия касетката

в двадесет и първи век всичко

мога да направя нали така

трябва само да спра да вярвам 

в теб

и стъпвам в нова стая

където теб не само вече те няма

а никога не те е имало

чаша чай

студено ми е държа ръцете си
в джобовете и вятърът
настойчиво вика в лицето ми
почти е зима вече чувам снеговете как
си шушукат и наближават
почти съм вкъщи но булевардът е дълъг

и колите си говорят една с друга
на светофарите
и листата танцуват под гласовете им
заедно
и гълъбът се кара с друга птица
за едно парче от кифла
само аз не искам да говоря
подминавам всички силуети
ходя бавно но забързвам
покрай хората
хич не искам да ми се налага
да казвам "Добър ден", "Чаят тук е хубав",
защото така започва всеки разговор
уж на игра уж не на сериозно
и преди да се усетя трябва
да разкажа защо съм хем усмихната
хем тъжна
да разкажа и за теб
и как годините не значат нищо
как разстоянието е физическа илюзия
как душите никога не се разделят
и също как
твоят чай винаги е топъл
и това ме натъжава
и същевременно ме кара да се смея

студено ми е и държа ръце
в джобовете
и вятърът доста е нахален
и вървя по булеварда
с чаша чай в сърцето

едно присъствие

мравката не пита кога ще завали

и ветровете не се страхуват от птиците

които ги прерязват за да живеят

кората на дървото спокойна остарява

и децата не ги е срам да плачат така че

аз няма да мисля за нищо а само

ще плувам над ежедневието

ще се плъзгам като риба по лед през дните и

така ще дишам свободно така казвам си

ще се превърна в малък облак нежен дим

и най-важно ще остане само присъствието

нищо друго няма да успее попречи

ще съм малка точка в нищото

малък океан

само рамка на тържествен силует

вода и огън и вятър и слана

и нищото отново ще е цяло

сам

сам е там навън
гладен вълк и стар овчар
брои стадото
исках да се обърна
изпуснах глада си
намери го един вълк

каквото можех да ти кажа -
ти го казах.
и океанът си изплаках

и небето засадих с лилави
лилии и сини прецъфтели думи

гръб не ти обръщам - продължавам
да вървя до тебе само че ръката ти
ще бъде на няколко сантиметра от моята

и така ще е добре, така
ще те има в моя свят и мене в твоя
така ще мога да надничам в хоризонта ти
когато ми е мъчно
ще гледам там как някъде зад планината ти
се бият змейове, спасяват се принцеси,
грачат черни птици и магията властва

каквото можех да ти кажа -
ти го казах.
и каквото мога още да ти кажа
ще го изплача в поезията

И третият живот бил прекрасен

"И третият живот е прекрасен!"

- каза ангелът без лице,

после покри колената си

и заспа на рамото ми.

"За това ли умрях? За да се върна?"

- сопнах се намръщено и

станах от леглото, само че

Земята беше изместила

оста си с около два милиметра

и ми се зави свят.

Погледнах нагоре, видях

някой там да се смее и да

ми маха одобрително;

погледнах надолу видях 

белите си ходила

- здраво стъпила съм на паркета.

И така тръгнах уверено и бодро

към следващата смърт. 

есента е песен

в полите ми прозира

вятърът я подозира

за беглец с неясно алиби

есента е дом на открито

шепот на портокалов пудинг

тиха златна вълчица

оранжев трон на мравки

и също царство на оси

бъди тук когато

се обърна и е вече зима

така те оставям

да обичам  сънените изгреви
да събличам жилетката си вечер
да пускам тихо блус и
да танцувам гола в стаята
да прехапвам устни и да роша косите си

целувам въздуха и се прегръщаме
знаеш ли преди ме беше страх
да падна във прегръдките му
защото той е въздух, а аз жена
пазех се и бях жестоко смела и корава

а сега му се усмихвам и в него се отпускам
може в стаята да съм сама
но се научих да омеквам

ей където и да си благодаря ти
прекара ме през топло лято
после и през грозна бърза зима но
накрая остана ми едно
- да умея да отдавам цялото си същество