По пътя към Рая

Прекосявам суха тръстика

и слизам в реката на Ада.
На нечия порта почуквам
- чужд е града, залеза пада,
пресичам тъгата и сядам на прага,
звъня на надеждата,
тя пак ми затваря, отново отлага.

Явно съм твърде натрапчива.
Казват често помага смирение,
а мен ме е страх.
Свивам се в топка обезсърчение,
кръвта е затихнала, вярата - прах.

Прашинка в окото случайно попада.
Мигам, сълзя и мръщя лице,
какво пък иска от мене сега?
Обхващам се безсилна цяла в ръце,
в окото заседна ми вяра една.