от всичко живо и мъртво

от всичко живо и мъртво

от всички трептения и всички сухи реки

от всеки клон и всяка прииждаща сянка

от всяка капка въздух и всяка лъжица море

всички приказки и грозни истории

цъфтежи и заспали пеперуди

камък и пясък

река и гора

от всичко видимо и всичко невидимо

ти оставаш най-грандиозното ми вдъхновение

;

и точката бяга някъде по редовете

спирам да я гоня

Убиецът, който си запали нова цигара

Точно когато пръстите му погалиха дулото, очите на жертвата се присвиха в змийски елипси, все едно искаха да преценят разстоянието от тях до пистолета. Убиецът загаси цигарата си в подметката, точно като в някой уестърн, после я лапна и я изяде, без да отмества погледа си от жертвата. Той мразеше жертвите. Бяха му противни с безпомощността си. Всъщност това му беше първата жертва, но пък беше посветил живота си на това да я дебне, да я изследва, да ѝ се заканва със злорадство и в общи линии да я преследва. Тази жертва, единствената му жертва, беше проектът на живота му. След нея следваше голямото хладно нищо на новото начало и забравата на всичко старо. Поне за това се бе приготвил той. Изплю част от тютюна на земята, усмихна се ехидно, като престъпник, който се радва, че целта му е на половин метър живот.

И така убиецът мразеше жертвите. Когато видеше жертва някъде по улиците, да се влачи пораженчески зад своя престъпник, направо му се повръщаше. Искаше му се да я застреля на място, обаче се въздържаше, защото знаеше, че не е правилно да отнемаш чуждите жертви. Общо взето всеки си има по една, освен може би хората с множествена личност. На тях сигурно им е трудна работата, мислеше си често той. Понякога се виждаше с един друг убиец, който обаче още не беше осъзнал, че е такъв. Това малко го дразнеше, но пък събираше много информация от него, без другия да осъзнава, че му я дава. Неговата жертва му беше близка, говореше, че я обича, обаче вътрешно не я понасяше. Ходеше по разни места с нея, показваше я пред хората, снимаше се с нея, говореше за нея, обаче вечер, когато легнеха заедно в леглото под синкавия чаршаф, обръщаше ѝ гръб и я мразеше тихо, риташе я с крака и стискаше зъби от злоба и омраза. Тя понякога беше красива, но по-често беше просто досадна и хленчеща. И така, нашият убиец се виждаше с този човек, защото му казваше полезни неща, а освен това му повдигаше самочувствието на професионален убиец, понеже се сравняваше мислено с него и се гордееше с напредъка си. Един ден излязоха да изпият по чаша вино и се заговориха за формите.

            - Те са нужни. От тях не може да се излезе; нито да се избяга. Просто такъв е светът.

            - А аз мисля, че са смешни илюзии на човешкото съзнание, – отпи – които са му нужни в тоя свят до момента, когато осъзнае принадлежността си към нещо много по-голямо.

            - А не е ли всичко смешна илюзия на човешкото съзнание?

            - Точно за това става въпрос. Човекът е смешен. Поне докато е жив. След това става мъдър, навярно научава повече за времето и безкрая, когато се излюпи  от черупката на съзнанието си.

- Хм. Нека бъдем просто хора за сега.

Убиецът смърщи вежди, но не отговори, защото разговорът стана твърде личен, а ясно съзнаваше, че събеседникът му си няма и понятие за това, той просто разсъждаваше. Като обикновен човек. Като жертва. Прииска му се да извади пистолета из под пуловера си и да го застреля, но желанието мина за секунда и отпи още веднъж от виното. Пазеше човешкото в себе си, докато му беше нужно.

***

И сега е тук. Доволно ухилен, потропваш с ботуш, скърцащ със зъби, движи вежди и променя физиономиите си от вълнение. После усмивката застива. Лицето му се изопва и фигурата му се вкаменява. Заел неподвижна строга поза, с двете ръце протегнати напред и обхванали пистолета, пръстите на спусъка, втренчил погледа си в нея, празен поглед. Сега не е моментът да изпитва чувства, сега да бъде човек ще му попречи. Сега е убиец, никаква милост, никаква жал, никакви угризения, абсолютна апатия към сантименталното, абсолютна увереност в действията, това му е нужно в момента.

Мислено ѝ каза довиждане и...! Писък, куршумът грациозно разби на стъклени парчета мишената, бляскав прах се разпиля по земята, в стената зейна дупка. Около убиецът лежаха студени късове и останки от нещо цяло, които безразлично отразяваха дневната светлина от прозореца и образуваха светлинна картина на тавана. Той погледна нагоре и видя душата си свободна. „Светлината на бъдещето“, каза си. Разглоби пистолета и го хвърли в боклука. Току що олекна с няколко килограма – изгуби празни надежди, безполезни спомени, неизпълнени обещания, отровни очаквания, вина, наивна вяра. „Сега вече мога да бъда човек“ – запали нова цигара, седна на фотьойла и потъна в хладния безкрай на нищото, което е всичко. „Сега мога да бъда.“

крий

Погледни сянката ми. 

Мога да изляза от тялото си и да дойда при теб 

виждаш ли ме пред прозореца  съм 
това е моят таен  полет 

минавам града, минавам света 

минавам за призрак безплътна съм 

само любовта ми съм 

скрий я, не е от ония, които са красиви за другите 

те няма как да знаят какво е 

скрий ме, другите няма как да ме обикнат така 

увивам се около врата ти 

вдишваш и може би ще ме усетиш, тук съм 

вдишвам и се сливам с теб 

може и изобщо да не си ме пуснал през прозореца 

но ако си, крий  ме. 

Аз те крия. 

Скок и после от начало

Тук съм, ето ме, в подножието на Самота – уж далечен връх, който всяка нощ изкачвам, защото съм чувала, че гледката е красива. Катеря, около мене - дървета от изгорели от слънцето розови магнолии. Вместо меки цветове – огнено червени, тлеещи останки от млади трупове на нежни цъфтежи. А около короните на дърветата синкава мъгла се носи като спяща сянка, а на мен ми напомня най-много на движенията на една малка принцеса, която вече знае, че е принцеса, но все още не е усвоила гордостта, а само благородната походка и жестове. Полагам усилия да се отделя от комфорта на гравитацията и да усетя собствената си сила. Чувам тишината от върха и се сещам, че далече е просто дума, а хората вече нямат значение. На Самота е усамотено. И е също така студено, както на всеки връх. И въздухът е разреден, и ми харесва така.

Горски самодиви ме гледат от далече и лъстиво движат магическите си тела в нещо като транс. Те са по-различни от градските самодиви, защото никой не е успял да ги опитоми и смея да вярвам, че който опита, умира в сладка наслада в ръцете им. Мирише ми на ром и захарен сироп, а също и на дъжд и пръст. Мирише ми и на възбудената гора, която ми шепне омагьосваща песен с листата си и не знам в момента самодивите или мантрата на гората са по-примамливи и смъртоносни. Но това са други изкушения, те не са злостиви, не са грабливи, не са коварни, не са заместители, не са халюцинации от жалък опит за възстановянане или последната сламка на душевен срив. Това са красиви изкушения, мощни и най-вече такива, които погълнат ли те – поглъщат те целия, не на парчета. Оставиш ли се на гората тук – поглъща те и ти попиваш в нея, ставаш нея. Така че не ме е страх, тук нищо няма да ме заграби от злоба, завист, от арогантност. Ако умра в ръцете на Самотата – цяла съм и вероятно ще се преродя цяла някъде другаде.

Тук няма табели, защото пътят е един, а пътникът съм само аз. Сигурно е имало и други, но с тях няма начин да се засечем – тук сме невидими един за друг, не е ли прекрасно. И когато вече съм горе, иска ми се да скоча. Искам да усетя тежестта си. Научила съм се, че можеш да усетиш колко тежиш само, ако скочиш от високо и земята те придърпа обратно към себе си. И мамка му, полетът е най-щастливият миг в живота ти.

тя

поставя крака си върху леглото

стяга ластика на косата си

сваля дрехите си

устните си оставя кърваво червени

вдишва и изпъва гърдите си бавно

главата пуска назад

сега войните спират за секунда

вятърът се ослуша

надеждата се прокрадна под полата ѝ

изпълзя между краката ѝ

спря се на корема и погледна нагоре

лицето ѝ е чисто

но е и прозрачно - не обещава вечност

тази тук жена започва тиха революция

тя покрива чистите обноски

тя събира в шепа чуждите преценки

тя оставя себе си на истината

и хич не се страхува

никой още не е започнал да предупреждава

че най-вихрените бури

са затворени във хора

очи от далече

позволи ми да рисувам

без да гледаш

хващам моливите и драскам силуета

по спомен

споменът се оказа твърде конкретен

достатъчно ясен и ужасно близък

годините не означават нищо

в лицето на истината

времето плаши само лъжците

тези които умеят да заблуждават себе си

или не са случили още на истината

другите умеем да чакаме

позволи ми да пусна гласа си в песен

без да слушаш

гласът ми е топла отвара в процепите на

тялото ти

изливам го бавно

докосвам с него навсякъде

прехапвам устни и дишам

погледни ме

не ти трябват очи

позволи ми да обичам

без да ме виждаш

вечността се заключва

бетонни планини
заключили писък на вечност
безкрайното време
търпи постоянно наслагване
на трескав глас в тясно пространство
няма къде да избяга
трябва да се дегизира
като прозрачна мъгла
хамелеон на града
животински крясък сред хора
вик на изсъхнал удавник, още дишащ
сбръчкан под силното слънце
в пресъхнала локва
- някога море;

а сега накъде?

глас на задушен в консерва човек
на болен от неизлечимо желание
вик на вярващ реалист
на листо в пустиня
и на клонка във тиня
;

стон на изпържен в горещо желязо глупак
и душата му вие от невъзможност
пред сянка излята в отенък на образ
погледа, до червено нагрят,
пари на отсрещния кожата
преглъщат сухо действителността
и казват си тихо
утре, утре в друг свят