Принцеса Коги

- Принцесата на размисъла и първият ѝ верен слуга вървели по тайната пътека към върха на Ата*. Вятърът...

 - Чакай, чакай, какво е Ата?

 - Ата била скала. Царството на анимите населявало местност, обградена от три планини, всяка от които била достатъчно висока, за да не позволява чужди жители да навлизат в територията на царството. Анимите били гордо племе и пазели магическите си открития по-добре от самите себе си, защото знаели, че обикновените хора не могат да боравят с тях. Най-високата скала в царството се намирала на северната планина и се казвала Ата. На тази скала никой нямало право да се качва, освен най-просветените аними. Това били главните магьосници, петимата царе и двете царици и няколкото книжовници.

 - Царството е имало петима царе и две царици?

 - Да. За разлика от другите царства, това било управлявано от седем благородника. Имената на царете били Фортитудо, Хонор, Ревелатио, Реверентиам и Опус. По същия ред те били царе на силата, честта, искреността, уважението и труда. Цариците били Делиге - царица на любовта, и Гратиам - царица на красотата. Всички те живеели заедно и управлявали заедно царството на анимите. Рано сутрин, когато и петлите още спели, те се събирали пред царския кладенец и всеки от тях казвал молитва, след което плюел в кладенеца.

 - Плюел? Сериозно? Това е отвратително.

 - Анимите не го смятали за отвратително, даже напротив, щом станели от сън, първото нещо, което правели, било да отидат до царския кладенец и да напълнят кофа с вода от там. Тази вода била жизнено важна за тях. Магьосниците я използвали за различните отвари, помощниците им поливали градините с нея, животновъдите пояли животните, а жените перели дрехите с нея. 

 - Както и да е, какво стана с принцесата...

 - На размисъла? Да, принцесата и първият ѝ верен слуга били пратени да извървят целия път до върха па Ата.

 - Но нали само царете и магьосниците имали право да стъпват там?

 - Точно така. с едно изключение. Когато някое от царските деца навършвало пълнолетие, трябвало да се качи там. И то не кога да е, а точно когато слънцето изгрява. Тогава пълнолетната царска дъщеря или син трябвало да застанат сами и да разберат какво е призванието им и новото им име. И така, принцесата на размисъла, която все още не знаела, че е принцеса на размисъла, крачела до Адиува, верния си слуга. Вятърът отсъствал, защото  пътят минавал през гъсти гори, и въздухът бил неподвижен, което карало принцесата да диша тежко. Адиува, който бил ниско и сбръчкано чудовище, се усмихвал добродушно и не изпитвал никакво затруднение да диша, защото някога бил роден сред същите тези дървета. Въпреки това усетил мъката на господарката си и загрижено се обърнал към нея:

 - Принцесо, добре ли сте?

 - Искам да си почина, Адиува. Хайде да спрем и да седнем тук за малко.

 - Бих искал да ви се подчиня, принцесо, но нямам право да спирам, наредено ми е да не ви позволявам да спирате да вървите, докато не извървим целия път до горе.

 - Но това е ужасно много път! Погледни нагоре - виждаш ли колко много ходене имаме още! Моля те, Адиува, ти си ми приятел, съжали ме и ме остави да поседна. Няма да кажа на баща ми.

 - Принцесо, знаете, че не е нужно да му казвате, за да разбере. Но дори да можех да скрия от него, пак не бих ви оставил да седнете и да си починете. Когато трябва да вървим път, от който зависи осъзнаването ни, нямаме право да спираме.

 - Но върхът е толкова далеч! Няма да имам сили да стигна до там...

 - Не гледайте върха. Той е крайната ви цел, но може никога да не стигнем до там. Може да се изморим до смърт, за ни нападнат горски чудовища, да ни затрупа сняг или да умрем от глад. Няма как да знаем това. Но вие сте длъжна да вървите по пътеката, която води нагоре, нямате друг избор. Всяко действие, което не води към върха на Ата, е безсмислено и пагубно, и по-добре да умрем, от колкото да не вървим нагоре. Не мислете колко е далеч върха на скалата. Мислете къде стъпвате точно сега. Гледайте в краката си и внимавайте да не се подхлъзнете. Ако внимавате сега и изразходвате силите си умерено, имаме голям шанс да стигнем.

 - А дали ще успеем да стигнем до изгрева?

 - Надявам се, принцесо.

Принцесата и Адиува продължавали да вървят. Крачка след крачка, те се отдалечавали все повече от равнината и се приближавали все повече към върха. От време на време се чували звуци, които плашели принцесата. Над тях прелитали странни горски птици, които тя не познавала и далеч не били толкова дружелюбни, колкото тези, които тя била виждала. Пръстта била влажна и краката й се изморявали все повече и повече да стъпват в нея. Тревата била хлъзгава и опасна. обитателите на гората били непознати за нея. Някои от тях й се стрували противни, други страшни, трети просто необикновени, но и това в голяма степен я плашело. Не била свикнала да вижда същества, които не познава и това я притеснило. Какво ли правят те в гората? Каква ли е тяхната цел? Ами ако са коварни и искат да ѝ попречат да постигне целта си, да стигне до върха на Ата? Или са просто глупави хищници, които инстинктивно ще я убият за закуска? Може и да са завистливи и да оскубят меката ѝ коса или да надерат красивото ѝ лице? Или алчни. Тогава може да поискат скъпите ѝ пръстени и да я нападнат заради тях. Въобще, принцесата се бояла от горските създания, защото не знаела нищо за тях.

Зачудила се защо е нужно да извърви точно този път. Не може ли да извърви пътят до някоя от по-ниските скали, където няма гори, а само поляни, чиито обитатели са ѝ добре познати. После се сетила, че вече е обиколила всички от ниските скали.

 - Адиува, защо трябва да разбера призванието си на върха на най-високата скала?

 - Когато стигнем, вече ще знаете, принцесо.

Принцесата се усмихнала, защото вече поне знаела, че нещо ще ѝ бъде разяснено.

Пътят станал много стръмен и хлъзгав, обувките на принцесата потъвали в калта, а краката ѝ били ужасно уморени. Въздухът бил разреден и студен, косата ѝ пречела да вижда добре, сърцето ѝ прескачало от изтощение. Единственото, за което можела да мисли, било колко много не иска да върви по този път и колко ужасно ѝ се струва. Зачудила се дали не можело да стане по-зле и тогава се уплашила. Ами ако стане по-зле? Ако наистина някои от чудовищата на гората, които тя не познава, ги нападнат? Ако силите ѝ свършат? Ами ако завали студен сняг и ги затрупа? Изведнъж цялото това приключение ѝ се сторило безгранично глупаво и опасно. Попитала Адиува какво ще стане, ако умрат тук.

 - Аз няма да умра, защото съм горско същество и гората няма да ме погуби. Вие обаче може да умрете още тук. Няма как да ви гарантирам, че ще се изкачите. Но мога да ви гарантирам, че целта, към която сте се запътила, си заслужава хиляди пъти мъките и болките, които усещате сега. Когато страхът ви връхлети и ви попречи, помнете това. Върхът на Ата ви зове да разберете призванието си.

Както вървели и Адиува окуражавал принцесата, тя преплела по невнимание крака си в един овехнал клон, олюляла се и паднала в калта. Адиува спрял, погледнал я с големите си кръгли черни очи и ѝ подал ръка.

 - Не! Не искам да стана! Няма да стана!

 - Но, принцесо...

 - Не! Казах! Аз съм ти господарка и ще ми се подчиниш! Ако сега хвана ръката ти и стана, се връщаме долу, в царството, на топло и сухо, в спокойния ми дом, където ти ще ми приготвиш закуска, а аз ще изпера дрехите си и ще лежа в удобното си легло! И не ме интересува какво е призванието ми! Каквото и да е, няма да мога да го следвам, ако съм премързнала и мъртва!

 - Съгласен съм, господарке, но нека ви напомня нещо друго. Ако се върнете долу, макар и жива, няма да зарадвате нито баща си, нито анимите. Всички ще бъдат огорчени и разочаровани от вас, а баща ви няма да ви даде обещаното богатство, защото ако не знаете призванието си, няма как да бъдете истинска принцеса и да помагате на анимите да откриват нови магии. Съществуването ви ще бъде безсмислено и жалко. Тоест, мила принцесо, по-добре е да станете сега и да направите още само една крачка по пътя към върха на Ата, след което да се препънете отново, да паднете в храстите и да умрете, от колкото да се върнете долу и да дочакате спокойната си смърт, като отречена принцеса, която се е отказала от призванието си. Всеки е длъжен да извърви пътя към призванието си и след това да му служи цял живот. Това дава смисъл на неговите дни, не топлите завивки на уютния дом.

Адиува се усмихнал приятелски и отново подал ръка на принцесата. Тя се смръщила, погледнала към върха, после погледнала към изцапаните си и изпокъсани дрехи, хванала ръката му и станала. Изтупала се, поела дълбоко въздух, изкашляла се и закрачила отново, а до нея закрачил и Адиува доволен от речта си.

Пътят не станал по-лек, калта все още била лепкава, тревата все още била хлъзгава, но сякаш нещо се беше променило... Сякаш принцесата беше свикнала с горския път и вървенето беше малко по-лесно вече. Въпреки всичко, тя трябвало да полага големи усилия, за да запази въздуха в дробовете си.

По едно време те стигнали невисока каменна стена. Спрели пред нея и Адиува се обърнал към принцесата:

 - Това е последното изпитание. От другата страна на тази стена е най-високата точка на скалата. От там изгрява слънцето, а това ще се случи след малко. Ако до тогава успеете да я прескочите, ще изпълните мисията си и Великият дух на гората ще ви каже какво е призванието ви.

 - Адиува, ще ми помогнеш ли?

 - Не мога, принцесо. Тук сама трябва да се справите.

 - Но аз не мога сама да я прескоча! Нямам толкова сила, не знам дори къде трябва да стъпя. Няма да се справя сама...

 - Мога да ви помогна само като ви кажа това. Имате в себе си силата и можете да прескочите стената. За да използвате силата си обаче, трябва да повярвате в нея.

Принцесата послушала думите на малкия сбръчкан и добродушен слуга. Опитала се десет пъти и десет пъти паднала. На единадесетия почти се прехвърлила през стената, но отново паднала. На следващия път обаче успяла.

След нея скокнал и Адиува, горд с господарката си.

 - Колко е красиво! От тук мога да видя царството! Виждам и дома си! Виждам и кладенеца и цялата гора. Всичко изглежда толкова малко от върха. Горските чудовища изглеждат смешни и малки. Не ме е страх от тях. Баща ми сигурно ме чака долу и преговаря със съветниците си как да ме възнагради. Магьосниците готвят вълшебна отвара за мен, и всичките аними ме чакат, за да им съобщя какво е призванието ми. Днес е голям ден не само за мен, а и за цялото племе на анимите. Бях длъжна да се изкача заради себе си и заради хората. Аз имам какво да им дам и трябва да им го дам, това е смисълът да живота ми.

Слънцето започнало да подава смело един по един сноповете си ярки лъчи, които били още по-ярки на скалата, защото била по-близо до него.

 - Слънцето ме заслепява. Започвам да забравям защо съм тук, трудно е да се концентрирам, трябва да чуя Великия дух на гората... Но аз преминах гората вече. Научих повече за нея, както и за себе си, докато вървях. Разбрах много истини преди да стигна до върха. Точно в този момент, когато слънцето на върха на Ата ме заслепява, аз трябва да се преборя със заслепението и да разбера призванието си.

Лъчите заблестели право в очите ѝ, вятърът разпилял русите ѝ коси и развял скъсаните ѝ дрехи.

 - Благодаря на Великия дух. Моето призвание е размисъл. Благодарение на баща си, Ревелатио, който е цар на искреността, аз имам дар да мисля върху доброто и злото, да помагам на анимите, когато имат нужда от мен, да ги съветвам при трудни избори и да им показвам истината чрез размисъл. Новото ми име е Коги.

***

Принцеса Коги и Адиува се завърнали в царството и призванието на новата принцеса било съобщено пред анимите. Коги получила като възнаграждение богатства от баща си и книга с празни страници от най-видния книжовник сред анимите.

 - За какво ѝ е книга с празни страници?

 - В нея Коги записвала размислите си и така анимите можели да четат великите мисли, които минавали през ума ѝ.

 - Знаеш ли какво ми се иска?

 - Какво?

 - Да посрещнем слънцето.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* Ата (на старогръцки: Ἄτη, Ate), богиня на заслепяването  заблуждението, помрачението на ума