Ева и магьосникът

- Ева била дете на един от овчарите в царството. Семейството имало само една дъщеря и се грижели за нея по най-добрия начин. Винаги първо пред нея слагали храната на масата, купували ѝ хубави дрехи, водели я всяка събота до царската библиотека...

- Защо до царската библиотека?

- Това била единствената библиотека в царството и никой друг нямал право да прави библиотека или да съхранява книги. Когато някой имал нужда от напътствие в живота, отивал в царската библиотека и там най-видният книжовник, чието име било Синтиам, изслушвал проблема на човека и го напътствал сред кои книги да търси отговора си.

- Значи Синтиам не казвал решенията на проблемите на хората?

- Не, те сами трябвало да ги намерят. Според анимите няма същество, което да може да покаже правилното и грешното за живота на друго същество. Всеки единствено сам можел да стигне до отговора на въпроса си. Те вярвали в представите за добро и зло и ги следвали, също така слушали петимата си царя и двете царици, но вярвали, че това са само напътствия към отговорите на житейските въпроси.

И така, овчарят и жена му водели Ева всяка събота в царската библиотека. Според законите на обществото на анимите, децата, които нямали навършени осемнадесет години, трябвало всяка седмица да посещават библиотеката поне по веднъж и четейки мъдрите писания на царе, царици, принцове и принцеси, да научават за живота, за племето си, за Великия дух на гората, за слънцето, за света извън царството, за човешката си съдба и за задълженията си като аним.

Една събота сутрин, когато Ева се приготвяла да отиде до библиотеката, се обърнала към баща си, който затварял овцете си в кошарата.

- Тате, позволи ми да отида сама до царската библиотека днес.

- Но, дъще, как да те пусна сама, пътят е дълъг и минава през града, може да се объркаш и да се загубиш, да се отклониш и да тръгнеш към гората или някоя поляна, от където няма да знаеш как да се върнеш.

- Тате, аз вече дванадесет години ходя с теб и мама до там. Познавам пътя и няма да се загубя, имай ми доверие.

- Страх ме е да те пусна, ти си единственото ми дете и бъдещето ни е в теб. Ако те изгубя, ще страдам много. Не съм сигурен дали съм те научил как да вървиш сама до там.

- Ако ми разрешиш сега да отида сама и се върна до вечерта, обещавам ти, че ще ти помагам с овцете веднъж седмично и аз ще ги водя на паша.

Бащата се замислил каква би била ползата му от това. Още притеснения! Ако пусне малката си дъщеря сама в поляните на планината с голямото стадо овце, щял само да се тревожи дали ще се справи и дали ще се върне жива и здрава и с всички овце. После обаче решил, че ако успее да стигне сама до царската библиотека, може би това щяло да означава, че е достатъчно голяма да стигне и до поляните в планината. Разрешил ѝ да отиде сама и се прибрал в къщата да се тревожи за нея и да я мисли на тишина.

Ева, доволна от себе си, че успяла да убеди баща си да я пусне сама, тръгнала към града с усмивка.

Пътят не ѝ се сторил страшен, защото го познавала добре. Почти била стигнала до града, даже виждала първите къщи и движение по пътя. Тогава се сетила за онова момче на пазара, което всеки път, когато минела от там, я гледало някак странно, сякаш я харесва. Тя не изпитвала големи симпатии към него и си помислила, че ако то я види сама без баща ѝ, може да я заговори и да поиска да я опознае, а тя нямала желание да говори с него. Решила да намери начин да заобиколи пазара, но бързо се сетила, че той е точно в началото на града и няма как да го избегне. За това решила да заобиколи цялото село. Точно преди портите на града, тя се отклонила от пътя и завила на дясно.

Вървяла близо до покрайнините на града, за да не се изгуби, и внимателно следяла ивицата на от оградите на крайните дворове на къщите.

- Вече съм на дванадесет години – говорела на себе си, докато крачела – не разбирам защо баща ми се страхува да вървя сама. Справям се чудесно, дори предприех спонтанно решение сама и промених пътя си, но пак ще стигна до библиотеката. Не съм задължена да следвам същият път, по който баща ми върви и ми показва. Аз знам къде трябва да стигна и мога да стигна до там по собствен път, който той дори не знае.

Ева се почувствала горда и заподскачала до детски. По едно време обаче се уморила и спряла да поседне на един дънер. Седнала и докато се мъчела да успокои радостните подскоци на сърцето си и да притихне дъха си, за да може да продължи, се огледала и видяла, че е изгубила града. Вляво, където преди малко виждала оградите на дворовете, сега имало празна поляна и тук таме някой друг храст или дърво. Пред нея имало скалисто възвишение, а зад нея пътят ѝ се сторил непознат, сякаш не е минала току що по него. Ева се уплашила и започнала да се отчайва. Сълзите почти били стигнали очите й, когато чула глас:

- Момиче, какво правиш тук? И по-важно, кой те е дарил с тези рижави къдрици?

От начало Ева се стреснала, но после решила да се обърне към гласа, защото може би щял да ѝ помогне да стигне обратно до града.

- О, здравей, ти си... Ти си дисцип. До сега не бях виждала истински дисцип.

- Какво е дисцип?

- Дисципите били учениците на магьосниците. Подобно на другите аними, те също били полу-човеци полу-божествени създания, но били надарени с умението да готвят отвари и да четат магии, за това магьосниците ги взимали в домовете си от малки и ги учели на изкуството на занаята си. Разбира се, не всички дисципи ставали достатъчно учени и вещи, за да бъдат магьосници. Само един на сто дисципи успявал да стане магьосник.

- Как са изглеждали дисципите?

- Те били много подобни на хората, но имали видимо по-големи уши, нос, очи и ръце. Това било така, за да могат да усещат света около тях по-добре, за да разбират как магиите на магьосниците действат в него и защо са нужни. Носели дълги роби, като магьосниците, но нямали магьоснически шапки.

И така, Ева заоглеждала дисципа, който стоял неподвижно, подпрян на една огромна бутилка, висока почти колкото него, и чакал правилния момент да зададе въпроса си отново.

- Да, аз съм дисцип, но скоро ще бъда преквалифициран, надявам се. Сега ти ми отговори на двата важни въпроса. Защо си тук сама и кой те е дарил с рижавите ти къдрици?

- Сама съм, защото помолих баща си да ме пусне да отида без него до царската библиотека. Искам да му докажа, че съм достатъчно голяма вече, за да вървя сама дълъг път и той да ми довери овцете си веднъж седмично. А къдриците ми са подарък за рождението ми от царица Гратиам. Преди дванадесет години баща ми и майка ми живели в царския дворец и служели на Гратиам, но когато съм се родила, тя ги освободила и вместо злато, им дала голямо стадо овце и ме дарила с тези къдрици. Казала на баща ми, че овцете ще изхранват семейството ни до осемнадесетата ми годишнина, а след това моите къдрици ще ни донесат много богатство, но за да стане това, трябва да се грижат много за мен и да ме възпитат добре, за да мога да разбера значението им. За това баща ми не е пропускал нито една събота, от както съм се родила, в която да ме заведе в библиотеката.

- Това добре. А защо си тук? Царският дворец е в съвсем различна посока.

- Изгубих се, защото не исках да минавам през града.

- Добре, дете, ела с мен, аз ще ти покажа пътя, който стига до двореца от тук, но ти ще ми откъснеш седем косъма от къдриците си.

Ева не се замислила изобщо, била готова и сто косъма да му откъсне, стига да я упъти в правилната посока. Още преди да тръгнат, тя отплела една от плитките си и прокара пръсти по кичур от седем косъма, за да ги откъсне.

- Спри! Какво правиш?

- Нали ми каза да ти се отплатя със седем косъма от рижавите си къдрици?

Дисципът поклатил глава и с рязко движение махнал ръката на Ева от косите ѝ.

- Колко си наивна още, дете. Помисли малко. Аз съм непознат, който може да те излъже и да вземе част от къдриците ти – твоето единствено и уникално съкровище, което те прави това, което си и ще дари богатства на теб и семейството ти след шест години. Ако ми ги дадеш сега, може да ги взема и да избягам. Така нито ти ще получиш от мен това, което съм ти обещал и от което имаш нужда, нито ще запазиш съкровището си. Запомни това: никога не раздавай най-ценното от себе си на хора, които не познаваш, каквото и да ти обещават. Накарай ги да го заслужат и им го подари.

- Но подаръкът не е ли тогава, когато не си го заслужил?

- Не, дете. Подаръкът е тогава, когато не си го купил с пари, а си го заслужил с добри чувства и намерения. Как се казваш?

- Ева.

- Здравей, Ева, аз съм Дроин. Хайде да те заведем до царския дворец.

***

Вървели Ева и Дроин по път, който всъщност не бил точно път. Не бил отъпкан и нямало камъни по него, а само суха пръст. Тук таме диви растения се изпречвали пред тях и дисципът спирал, за да премести листата и клоните им.

- Защо се стараеш толкова много да ги отместиш, вместо просто да ги откъснеш? – попитала учудена Ева, която нямала търпение да стигне по-бързо до библиотеката.

Дроин се подпрял отново на огромната си бутилка и я погледнал поучително:

- Мила Ева, хубаво е да знаеш, че не трябва да бързаш. Каквото и да правиш, прави го с търпение. Вселената няма да се забърза само заради твоето нетърпение, напротив, по-скоро ще се ядоса, че не я слушаш и не следваш ритъма ѝ. А вярвай ми не искаш Вселената да ти се ядоса. Освен това, аз съм бъдещ магьосник, пазител на природата. Трябва да се грижа за всички живи създания, а не да ги отстранявам, когато се изпречат на пътя ми. Защото те нямат разум, а аз имам. Ти, аз и растенията на пътя ни сме едно цяло и не трябва да се убиваме едни други, защото тогава ще огорчим Великия дух и ще настане война. А никой не иска да води война срещу себе си, нали така?

- Аз не искам да водя никаква война.

Дроин се усмихнал, радостен, че е научил едно малко момиче на нещо полезно. „Това трябва да звучи добре пред Водача, ще му се похваля“ – казал си.

- Кой е Водача?

- Водача наричали главния магьосник, който одобрявал по един на сто дисципи за магьосник веднъж на десет години. Когато станел прекалено стар и болен за това, той предавал титлата си на най-умния от кръга на старите си ученици.

- Чакай, магьосниците умирали ли са?

- Да, въпреки че притежавали свръхчовешки умения и били полу-божествени създания, всички аними, освен петимата царя и двете царици, срещали смъртта. Разбира се, знаели как могат да живеят вечно, но според тях това обезсмисляло съществуването им и когато моментът дойдел и Великия дух на гората решавал да ги отърве от тялото им и да ги прибере в себе си, те не се противяли. Анимите вярвали, че животът има смисъл тогава, когато има своя край, както и всяко друго нещо.

И така, Дроин и Ева ходели по пътеката, когато той ѝ предложил да спрат, за да наберат плодове и да ядат.

- Какво има в тази бутилка? – полюбопитствала Ева.

- Нищо – отвърнал спокойно Дроин, докато я подпирал на един голям камък, за да може да се покатери по едно ябълково дърво.

- Тогава за какво ти е? Не ти ли тежи да я носиш цял ден със себе си?

- Тежи ми. Това не е причина да я оставя. Понякога трябва да мъкнем огромни празни бутилки със себе си, за да докажем, че сме силни. Бутилката, която нося, е изпитание от Водача. Трябва да я нося навсякъде, където отида, в продължение на седем дена. На сутринта на осмия трябва да я напълня с отвара за... – дисципът се зачудил дали е редно да разкрива магьоснически тайни на малкото момиче и как би реагирал Водача на това – със специална магическа отвара, която не съм правил до сега. По-голямото изпитание за мен не е да нося тежката бутилка, а новата отвара. Защото като полу-човек съм създаден да върша тежък труд и не се страхувам от него, Опус ме е дарил с търпението на трудещия се. Но да направя нещо, което не съм правил до сега, и да създам специална отвара, е далеч по-страшна и трудна задача.

Той ѝ подхвърлил една ябълка отгоре и тя я уловила.

- Понякога си мислим, че сме на път да направим нещо познато – казала тя, след което отхапала от ябълката – но всъщност не знаем, че тръгваме на приключение, което е ново за нас. Тогава не ни е страх. Както мен тази сутрин не ме беше страх да тръгна сама към двореца. Може би ако знаех, че ще сменя пътя си и ще се изгубя, нямаше да имам смелост да тръгна сама.

***

Дроин завел Ева до двореца и я оставил пред портите. Тя откъснала седем косъма от косите си и му ги дала като подарък, в знак на благодарност за това, което направил за нея.

- Сега разбирам значението на подаръците. Благодаря ти за това и че ме опъти, когато бях загубена на непознато място.

Дроин я потъркал по главата и ощипал малкото ѝ детско носле.

- Мила Ева, аз, като бъдещ магьосник, знам как да разбера вълшебната сила на косите ти. Когато навършиш пълнолетие ме потърси, ще ти я разкрия и ще знаеш как да дариш семейството си с богатството, както ти е обещано.

Казали си довиждане и Ева се зачудила колко страно и неочаквано се били наредили случките този ден. Някак си всяка водела към следващата, без тя да планира нищо. Усетила, че Великия дух на гората я напътства и се почувствала защитена. „Където и да отида, Великия дух ще е с мен. Дори да се загубя, няма защо да се страхувам, може би не съм загубена наистина, а съм точно на правилното място.“

На връщане минала през града и късно вечерта си била вкъщи.

- Баща ѝ чакал ли я е там?

- Бил е там, но бил забравил притеснението и я чакал спокоен. От тогава започнал да я води със себе си да пасат овцете по поляните на близката планина и скоро я пускал веднъж в седмицата да ги пасе сама.