Извадка от упражнения по творческо писане

Довърши.

Жана тръшна вратата в лицето на Иван, защото Карла се зададе от кухнята, а точно тя не трябваше да го вижда.

Самолетът се разби, защото някой беше извикал авио диспечъра на кафе. А долу лъвовете и без това скучаеха.

Павел прочете дневника на жена си и откри тридесет и две правописни грешки.

Виктория дръпна дръжката на прозореца, но беше в капан. Сега нямаше изход от затвора. Да, оттук можеше да излезе само когато излежи присъдата си.

Петър погледна през моста и забеляза странник да наднича от другата му страна. Каза си, че светът може би е огледален.

Стаси зарида, защото не знаеше как да се смее.

Жорж и Ванеса поеха първите крачки към залеза над океана и скоро вече бяха мокри, а след няколко минути – целите под водата.

Рангел погледна надолу към върха на планината. Стори му се, че на небето е скучно.

Слънцето си отиде и Ваня тръгна да го гони.

Малкото момиченце избяга от училище, за да пие скоч и да търгува с органи на черния пазар.

Тихомир никога не беше виждал толкова уплашен лешояд. Лешоядите обикновено му се струваха безразлични към околния свят, стига пред тях да има труп.

Беше време за смяна на часовника.

Ръцете я боляха, но не можеше да спре да плува, защото сушата я плашеше.

Боби се покатери на дървото и там срещна президента на Гвинея.

Срещата /част първа/

Вече беше изгубила младежката си чаровност и наивност. Кожата й беше малко по-бледа, бузите малко по-впити, носът й изпъкваше пред потъналите очи, но не беше уморена от живота. Още желаеше да живее, само че ентусиазмът на момиче се беше превърнал в спокойствие и увереност. Не очакваше много и получаваше точно толкова.

Но никога не забрави своята младост.

Когато я видя, очите му се присвиха в опит да разпознаят какво се е променило във физиката й. Те се познаваха толкова отвъд телата и характерите си, че веднага биха разпознали другия, ако обитаваха чужди тела; затова се постара да се съсредоточи върху лицето, раменете, задника и краката й, за да установи, че е заприличала на голяма жена. Но иначе веднага разбра, че е същото дете.

И той беше същото дете. Зад жилавото тяло на мъж, удълженото лице и дръзката непоносимост към повърхностното имаше малко двайсет годишно момче, което още търсеше и си задаваше въпроси.

Усещането за експлозия на първата им среща остана в скрито кътче в спомените и на двамата и в много редки моменти си позволяваха да го извикат - това не беше трудно. Сега по-скоро бяха унесени в течението на земния свят, на човешката си мисия и сякаш нарочно не даваха превес на подобни емоции.

...

Two Roses on a Tablecloth, Edouard Manet, 1883

две паднали листа
върху копринена покривка
покриват части от вселена
преструват се на мъртви

две капки самота
пътуват от кристалните кълба към
алената кухина
на вечен мрак и вечна
тишина

преглъща самотата
и се обръща
- вятър брули дърветата навън
издърпва коприненото покривало
от масата
остават на студеното дърво
две паднали листа
и тихо чакат пролет

полет над обикновените надежди
с полъха от юг
над човека да ги възнесе

[...] София

... ти си цялото ми съществуване в картини от улици, паркове, пейки,

подлези, паметници, кръстовища. Безсрамно си запечатала мигове от миналото ми и дъждът никога не ги отмива.

Колко ли живота са пропити в сивите ти постройки и жълти булеварди...

Това си ти. Милиони животи в един постоянен кадър.

мълчанието е смърт
и в дебрите на тясната ми самота
надушвам бъдеще
съвсем безгласно
където ти мълчиш и мен ме няма
където сме се умълчали
потънали в сироп от невъзможни мисли

нощта е твърде тежка
за да я нося около врата си
сама

и покрай цялата тази
неугледна и мъртва тишина
оглушавам бавно
все по-дълбоко...