Тишината на Бетовен

и звукът на нощен дъжд

озвучават тази стая в центъра

и буболечките бръмчат от

време на време

и страховете се обаждат

ей така понякога

телефонът им приглася през

няколко минути

но не искам да го вдигна

ако отговоря значи съм сънувала

ако заговоря с жив човек

ще изляза от поетичното измерение 

в което съм се потопила

и съм му отдала съществото си

както дете се отпуска в 

майчината пазва

искам сега да се удавя

за разнообразие във

вълнистото вдъхновение

да ме погълне

все едно съм малка риба

срещу голяма морска паст

и да стана част от него

отново.

днес

днес няма да пиша за убити

мигове за

събудени зверове

за изгубени звезди и 

пътища

днес искам да кажа две думи за

щастие

днес съм цяла и 

дори да е чувство преходно

както е всяка секунда и

съдържанието ѝ

дори тогава искам 

да говоря за всичко

всичко е в мен и слънцата се раждат 

в погледа ти

в зелените ти очи са удавени

хиляди кадри от спомени

виждам ги как плуват

виждам и бъдещи образи

плувам и аз сред тях

в очите ти

днес луната се свежда надолу

за да ни погали

защото сме същите като вчера

само че един до друг

и това - луната знае -

изисква смелост

и днес целият свят ни се радва

и само ние го чуваме

там се крие

дъха на възбудената планина
се крие там

поглед на вълк в люта зима
се крие там

стъпка между пътищата
се крие там

тропот от коне
тичат бесни но
само защото отиват при
стопанина си
и тогава стават покорни
и дори красотата им е тиха
и за възхищение

в твоята пазва да положа
глава и да остана за малко
така
любовта ми
се крие там

за да прекъсне мъглата

за да прекъсне мъглата
малката светулка засвети

и скоро гората беше
хилядолетна песен на малки
щъкащи светлинки

буболечките се разтанцуваха
листата потрепнаха
и боровият въздух олекна
в дробовете на всички твари

звездите бяха невидими
но това сега не беше важно

слънцето се смееше накъде на изток

за ангелите и хората

ангелите седнаха да си починат

сипаха си вино в порцелан

заметнаха косите си наляво

и поплакаха за хората

не за това че изпитват адска болка

не за самотните им ритуали 

в кръчмата или пред огледалото

(а може би със друг човек в леглото)

не заради умрелите деца

или неродените такива

а за това че ходят обезкуражени

с погледи в асфалта

за това че не допускат съществуването им

и това ги наранява

защото и те някога били са хора

дори все още са

ангелите са човеци но са качени

на въздушен кораб някъде

и сега плачат 

- всеки за своя човек и за всички останали хора

дано сълзите им попият в косите ни

дано душите ни се осъзнаят

Метаморфоза

война и слана и
ръка в шумата
гумите свирят по паважа
тук така ще кажа
рушете сградите докато е време

мисълта ми бяга някъде
по редовете
говорете
за да си я прибера обратно
тя се крие от шума...
и ръцете пак във шумата

думата приглася на луната
тук в гората има зайци
те са смели - идват от града
решиха да избягат
и скачат скачат в шумата...

чува се войнишка песен
плесен се катери по бетона
този изоставен град
изяден е от духове
но няма скоро да потъне
може би ще заблести отново в шумата...

отражение дълбоко

тръгна от тук самотата
- от топлото ми легло
и без нея ми стана студено

тръгнах да я гоня
съборих
чаши с вода чупих
огледала
по пътя

стигнах до езеро
мътно
огледах се в него
- избистри се
опадалите листа се отместиха
и долу в тихата вода
- очите ти.