Кой беше казал,
че за да се прави изкуство, трябва да си някъде на тихо? Да, спомням си, баща
ми едно време си взимаше моливите, като ходехме на село, за да рисува там,
защото било тихо и спокойно и кравичките си пасли на далечната полянка и той
сядаше на бюрото пред прозореца и ги гледаше. И ги рисуваше. Рисуваше и
огнището в одаята и старата маса и навеса. Защото на село е тихо и никой няма
да изскочи от някъде и да стресне изкуството в него. Милият ми баща рисува
хубаво. А пък аз обичам да пиша и за това бягам от града (отново) за да не ми избягат думите, отивам в прекрасния град на морето, като всяко
лято. Почивам си няколко дена първо, защото ако си работил цяла година, особено
ако си работил за пари, после не можеш да повярваш, че си сам и самотата
толкова много те вълнува и развеселява, че не можеш да мислиш за нищо друго.
Това минава и малко по малко свикваш. И музата намира вратата на дома ти
отворена. Така трябва да бъде.
Обаче моята муза
не се занимава с мен много много. Моята муза я оставих в града. Май трябва да ѝ
звънна. Или да ѝ пиша. Тя е много разхвърляна и сигурно си е забравила телефона
някъде под купища дрехи и книги. Такава е, красивата ми муза. Тя е градска душа
и обича вечер да потъва в уличния дим от коли, цигари и дезодоранти, а сутрин
най-често пие кафето си, седнала на перваза на дванадесетия етаж. Аз не пия
кафе и живея в двуетажна къща, но тя пие. И сигурно живее в голям квартален
блок. Не знам, не съм била у тях, но в нас тя идва редовно. Също така аз не пия
алкохол, но тя пие уиски и бяло вино, също и джин, когато е топло, и после не я
боли главата, защото е безплътна и няма истинска глава. А мен ме боли и за това
не пия. Но нея не я е страх. Тя няма от какво да се страхува, тя е нежна дама,
но също е дива лисица, агресивна хиена, спокойна старица и дървесна гъба. Аз не
съм толкова смела, колкото е тя и за това тя ми трябва. А я оставих в големия
град. Изоставих я. Сигурно не ѝ липсвам, но тя на мен ми липсва. Тя е всичко,
което ми трябва, за да разбирам живота си до някъде, а сега съм сама в
прекрасното градче на морето, гледам синята вода как се слива със синия
небосклон, тихо е и ме е страх. Защото аз имам тяло. И съм нерешителна. И освен
това знам добре колко много не знам и това още повече ме плаши. Как да пиша,
като всъщност аз нищо не знам? А нея хич не я е страх, тя е смела, защото не се
интересува колко много не знае. Тя не разсъждава и не води безсмислени диалози
със себе си, нито с другите. Не хаби думите, за да си обяснява. Единствено ги
провокира. Издиша топла струя въздух в ухото ми и събужда заспалата душа, която
знае. Аз не знам, но всъщност знам. Всичко. Знам всичко за света и извън него.
Но не си го спомням. А тя знае къде да ме ощипе, за да си го спомня. Или поне
малка част. А аз я изоставих в големия град, на шумно. Тя така обича.
Тук времето се
движи сънено и обектите се местят бавно, слънцето и луната са най-големите
събития на денонощието. И е красиво, много е красиво. Само че не става за
изкуство. Мисля, че когато прекара повече време на твърде тихо място, човек
започва да се разпилява. Всичко, което е заклещил в себе си, подава окото си
навън, оглежда се хубаво, после се ослушва, забелязва, че е само, а пространството
е много и... Така. Започва да се разпилява наоколо. А пък така е трудно да се
пише! Когато идеите ти бягат на въздух. Друго си е да си в кафенето на
булеварда и наоколо да свирят клаксони, тези категорични гласове на колите, да
ти мирише я на изгоряло, я на стар парфюм, я на току що измитата коса на някоя
девойка, да говорят петдесет и осем човека около тебе, някои силно, други не
съвсем. Тогава вътрешностите ти (мислите, не органите) усещат гъстотата на
човек спрямо квадратен метър и се кондензират вътре. Плътността им се увеличава
значително и така ти е много по-лесно да ги обособиш и да ги опишеш. Поне при
мен е така.
И така. За това
моята муза е градска девойка. Обича да сяда до мене и лаптопа ми, да пуши цигарети
(нищо, че аз не пуша, аз имам бели дробове, за които ме е страх), да отпива на
малки глътки кафе с коняк, да гледа през витрината и да ме дърпа за косите от
време на време. Сигурно разбутва нещо в главата ми или изкарва разсеяните мисли
от там. Но така се получава. Когато е шумно, мога да потъна в личния си свят,
иначе трудно се получава. Ето, дори сега, отворила съм всички прозорци, пуснала
съм вентилатора, пералнята, мивката и плейлиста на Опет и Металика.
