Очите на луната

Защо вечер гледаме луната? Някой ни е научил да я съзерцаваме. Или си спомняме колко сме малки все още. В дванайсет в пълнолунна нощ, когато навън е достатъчно светло, за да съм невъоръжена с осветителни уреди, излизам по чехли на двора и сядам на пейката да гледам луната. В същото време тя гледа мен.

Замисляме ли се изобщо на кого му е хрумнало първо, че луната е „на небето“? Тя не е на небето. Не е ничия. Небето е необятния космос зад атмосферата през човешкото око. Небето е опростяването на безкрая до границите на видимото. А луната е отвъд небето. Удобно е да си приписваме разни обекти като част от нашия свят, да припознаваме предназначението им като принадлежност на познатото ни. Тя не отразява светлина с единствената цел ние да я видим вечер. Тя просто е там. И за това ние виждаме. Не обратното. Не защото ни трябва.

Бяло петънце. От моята пейка изглежда като бяло петънце. Бледо жълтеникав кръг. А е огромна топка. Просто е далече.

Не тормозете луната!

Тя не е ваша, нито моя.

Моля, оставете я намира.

Позволете ѝ, поети и художници, позволете ѝ да вдъхновява за това, че е далече, но все пак достатъчно близо, за да ни припомни за безкрая.

Гледайте я с незнание и въодушевление, не се примирявайте с бялата точка в небето.

Позволете си непокорство тук, на тоя свят, в който образите се създават, за да служат на човека да живее правилно и лесно.

Позволете си да си представите какво има три пъти по-далече от нея, или отвъд измеримото разстояние. Не, не си представяйте, вашите мозъци, и моя също, са способни да рисуват картини само от познати елементи и в най-добрия случай да ги пренареждат. 

Почувствайте.

Почувствайте безкрая.

Такъв си е човекът, иска всичко да изкара в своя полза. Иска и звездите да са красиви само за него, иска и да има категорична цел на съществуване, защото му е трудно да допусне, че просто съществува. И луната също просто съществува.

Тя не отразява светлина с единствената цел да я видя вечер. Тя просто е там. И за това аз виждам. А тя ме гледа и не вижда много повече от топката Земя. И сигурно се смее. 

Малка София, големи деца

Често ми липсва едно нещо от изминалите години – непринудената неусетност, с която всичко се случваше. Преди да направиш приятели беше щракване с пръсти – излизаш да пиеш бира на паметника и ето ти нови приятели. На онзи купон в апартамента, на дивана онова момче и момиче изглеждат симпатични – наздраве и след малко сте приятели, а след година дори не помните къде се запознахте. Отиваш в Петък и щрак – нови приятели. А Петък вече го няма. София е различна. И ние сме различни. Ония изгубени деца, които блуждаеха по артериите ѝ, за да се намерят в нея, вече сме пораснали малко. И е малко тъжно. Градът не е толкова голям вече, сега ние сме големи. И го познаваме като дланта си, никое място не е ново, никое място не крие страха и удоволствието от непознатото, всяко ъгълче мирише на спомени и всяка крачка е вървяна, всяка въздишка е изживяна по няколко пъти.

Вече не е толкова лесно да се влюбиш. Вече сме големи и не си позволяваме да опознаваме жадно някой друг, както преди, защото виждахме как уличните светлини светят различно в очите му. Вече няма нищо непознато, всеки образ ни напомня на нещо и влизаме предубедени във всеки разговор. Света ни се смали. Парка е приютил в следобедните си меки поляни нови деца с бири в ръката и смях по лицата. Други младежи се целуват пред театъра. На Попа се срещат други компании и тръгват на някъде, ние не познаваме никого от тях, защото нашето време на безгрижие и ученически години отмина. И София е малка. И е малко тъжно.

Сега вървим и виждаме себе си преди три, четири, шест години, вървящи по същите павета. На пейките при скейтърите, по Раковска, вече се стъмва, ние вървим и се смеем, ах, колко сме глупави сега, колко топла ни се струва майка София, тя е голяма и грижовна, пази малки тайни навсякъде и ни ги разкрива постепенно. А днес се оглеждаме и виждаме, че пази други тайни – нашите тайни. Какво се случи тук и там. Те не са тайни, но са шепоти от миналото и няма нужда да си ги казваме на глас, ние си ги знаем, че са там. Оставяхме парченца от обърканите си души навсякъде и от всякъде събирахме парченца от вълнуващия град. Той беше голям. А сега е малко тъжно.

Тъжно е, че свикнахме с всяка улица, сграда, заведение, булевард, мост, парк, градинка, всеки знак, всяка лампа. И някак си май не очакваме вече нищо ново да се случи. Не очакваме нови приятели, нова любов. Няма нищо спонтанно, преценяваме действията си като големи хора. Нали вече работим и имаме свой живот. А сякаш тогава точно беше времето, когато животът си беше наш. Дори и да не го разбирахме напълно – живеехме си го свободно.

Израснахме и с нас порасна и София. Появи се метрото, ремонтите я лъснаха, вече е европейска госпожица, с осветление в парковете, красива Витошка и нови аромати. Вече не е толкова лесно да си непринуден, някак си не става. Съдбата не те чака някъде зад ъгъла. Изживяхме първата голяма любов. Изгубихме се в надеждите си и по-късно се намерихме по пътя обратно. Ние със София вече просто се обичаме, свикнахме заедно и може би сме си малко скучни, но ни е мило, защото имаме спомени заедно. Толкова много спомени. Пораснахме, но тя е малка. И малко ни е тъжно. Но се усмихваме. 

танцуващи сенки

дишащи образи
черни сенки плетат
сенките им танцуват свободни
ръка в ръка на стената
глухи са и уж е тихо
а сърцата им свирят
и водят ги в танца

човекът стои до човек
изправени двама почти неподвижни
а отсреща стнената е платно за жива картина
душите им са в затворени в пространства
с отсъстваща светлина
и танцуват танцуват танцуват

не изгасяй прожектора

Попътно течение

Тревата под краката ѝ се изплъзва, мокра и твърда. Нозете ѝ прехвърлят крачка след крачка, понасят малки въздушни вълнения със себе си, смачкват късите зелени стръкове решително. После стъпва на пръстта, тя е топла, но не, не, няма начин да се задържи на нея, по-добре да прекрачи уюта ѝ и да ходи по асфалта. Нали пеперудите рядко прехвърчат през шосето, предпочитат да ограничават траекториите си не по-далече от цветните площи, нека седят там, тя бяга от тях. Да, ето колко е хитра, сега ще им избяга и ще затича свободна по шосето, без никакво усилие, сивата настилка ще щипе кожата под петите ѝ предупредително, да не забрави темпото си, да го поддържа.

Изплъзна се от полето и наистина затича по шосето. Някой беше направил така, че то да е там преди тя да го види. Някой се беше погрижил да има асфалт за грубите ѝ крака. Това е един от основните проблеми на хората, които са живели, а са още млади – имат жизнена сила, а кожата на ходилата им е груба и твърда от ходене, тичане, застой на едно място, километри път, различен, заради който сега пръстта е просто топла, но няма шанс да бъде усетена. Приятна е, но не е достатъчна. Когато беше малка баба ѝ я пускаше боса из двора и градината. После порасна и ходиата ѝ зажадняха отново за земята. И сега тича. По шосето.

От всички усещания до сега, които бяха минавали пред гърдите ѝ, свободата беше най-близкото до истината. Така си мислеше дълго. Беше прекарала доста време сама под нощното небе, както и в гората, а също и в града, въобше всякакви места беше усещала сама и беше усещала себе си в тях, защото имаше възможност да бъде сама. Свободата беше приливната вълна спокойствие и чувство за цялост, когато застанеш сам сред хиляди дървета или хиляди звезди, или хиляди коли и хора. Свободата беше толкова истинска, че носеше отговори, тя беше нейната лична нядежда и тя насочваше цялата си вяра към нея. Дори с другите се стараеше да е сама. И въздухът беше бистър, където и да е, преглъщаше се лесно, когато знаеше, че има свободата да притежава себе си точно в този момент, точно на това място.

Разказите за живота, за раждането и смъртта, за любов и чувственост, бяха излишни. Са излишни. Единствено вдъхновението, тя знае това добре, е способно да отвори вратата на желанието. А точно то я кара да тича. И така, тичайки, по грубия асфалт, почувства, че беше забравяла дълго време за него. Свободата е нужната почва, на която тя трябва да посее единственото смислено зрънце – желанието си. Страстта. И така, нозете ѝ прехвърлят крачка след крачка, крачка след крачка...

И все още така. После тя знае изгрява новия ден, ще се скрие под някоя дебела сянка за малко. И свободна да желае, ще продължи да износва нозете си. 

време

чайникът кипи на котлона

водата стремглаво прелива

вместо ръката вода да попива

държи цвят от лайка и подпира

кокалчета на перваза на прозореца

тая миризма загаря в сетивата

остава години

запечатва моменти - картини

феерия от спомени

вечност в секунда

чия реалност е по-важна

на преливащото, изтичащо време

или на човекът, ръката

животът все още кипи

като чайник с листенца от лайка

и суровият цвят ръката държи

стиска го - подпряна на перваза

смея се отстрани
чайникът е само илюзия.

отделно

отделям настоящето от познатото

познатото е само форма

формата е само идея

идеята е само муха

мухата владее науката на безсмислието

бръмчи от цвете на маслено петно

от канавка на зелен лист

отделям съзнанието от опита

от очакванията и стъпките

от водите на мълчанието
потапям го в глухота

глухият е вечен

светът се сви в пъпка на лале
а аз съм сложил смело крак
върху трупа на обичано дете
;
образа във огледалото

Светът е в чаша чай

Лъчите се катерят по дърветата, дъхът на вятъра се преплита в листата им, розовината по облаците изчезва и на нейно място се полепят меки оранжеви петна, които бавно изгарят и стават все по-прозрачни, докато накрая небето не се избистря в най-чистото си синьо и бяло. Романтиката е достигнала неочаквани дълбини, мислите са излетели с ранните птици, още преди да се събудя, може би преди и слънцето да се събуди. Останало е само съзнанието, онова вътрешно око, което наблюдава спокойно, без осъждане, без човешка преценка, без мерна единица и определение. Чисто събуждане, малко по-късно, от колкото бих предпочела, и все пак реално. Пробуждане - да.

Движенията са необмислени и перфектно плавни. След тях идва чаят. Чашката е свят. В нея е любовта ми и ненавистта ми. В нея плуват объркани удавници - намеренията ми, поклащат се от вълнението - очи на спомен. Бълбукат грижи, играят руси кичури от детството ми, преминава кораб, на палубата - майка ми и баща ми. Косъм от брадата на един свещеник. Ха! Ето ти и езика на една ламя, която беше ухапала една принцеса, защото никой не я уби навреме и не спаси царската щерка. Ами тази клонка? Тя е от Китай. Няма общо с чая - тя е оцеляла след пожар в богата къща, преди три хиляди и двадесет години. Вижда се и ембрион на човек - може би е брат ми, може би съм аз, може би е пра-пра-баба ми или един източен владетел, или просяка от Солунска, жената без дете, за която някой ми разказа, Буда или апостол Павел, може би сме всички ние, сключени в едно все още неродено съзнание, бъдеща личност, неосиновен човек, цялостен дух - бъдещо създание. Три патици се люшкат свободно - мъртви ли са? Ако бяха, щяха да са с главата в обратна посока - към дъното, не, не, живи са, към мене гледат - човките им са тихи. Да, има и разпръснато мълчание, отвсякъде, най-вече от към изток, при Черно море, на брега на красивия малък град, а то всъщност там морето не е точно от изток, но това е така, защото е специален и всичко е така, както си иска, и аз съм както си искам, и времето е вътре в мен, не в часовника, и въздухът олеква в дробовете ми. А отсреща - друг град, баба ми, седи. Пред къщата, на перваза на прозорчето на мазето, където е постелено. Трепери и ме гледа и тя - милата старица. Няма по-мило нещо от погледа на баба, която е остаряла, докато ти си се излюпвал от детството към младостта си. И дядо е някъде там, ама го няма, но е там, виждаме го, той всъщност никога не си отиде. После малко по-далече плуват три сенки на деца, едната май съм аз, другите две - еднакви, но различни, хванати за ръка, тичат и падат, смеят се и бърборят. Мда, и непознати пръсти има тука - този отпечатък не е от моя свят - от чужд е. Но е в моята чаша. И моите отпечатъци, и тези на баба и нашите, и на приятелите ми, и на учителите ми - и те са в чуждите чаши.

Светът е в чаша. Една чаша. Моята е чай.