Следва диалог,
в който няма да ползваме буквата Д.
„Обър ен!“
„Зравей.“
„На къе така?“
„При братовче ми. Има рожен ен.“
„Я! И на колко гоини става?“
„Ваесет и евет.“
„Ха! И евет.“
„А. Хайе, овижане, ва часа е.“
„Обре, о скоро.“
Това са Ептиф и Наслаф. Те са от племе, което не ползва
буквата Д. Те нямат и звука Д. Не се нуждаят от него. Разбират се прекрасно,
защото когато те и другите хора от племето им са били малки, майките им и
бащите им са им говорили без звука Д.
Всъщност те живеят в мозъка на една богомолка, която по
случайност е попаднала в големия град и е заспала на върха на Паметника на
Някаква си Армия.
(Веднъж някой я напръскал с червена боя, тя кихнала,
Ептиф и Наслаф и другите от племето им подскочили вътре, после тя примляснала и
пак заспала – била явно незаинтересована богомолка.)
И така, докато по-голямата част от света използвал звука
Д, това племе дори не подозирало за съществуването му. Слава богу, никой от тях
не си общувал със света навън и така те си живеели в премерено разбирателство.
Докато един ден водата им не свършила. Настъпила голяма и застрашаваща суша,
всички хора се събуждали със залепнали езици, растенията увехнали, нямало как да
се перат дрехите – всички ходили мръсни и неокъпани, въобще настъпил логичния
хаос, когато водата изведнъж спре. И понеже те си нямали бог, нямало на кого да
се помолят, Ептиф решил да излезе във външния свят и да донесе вода на племето.
Оборудвал се с трийсет празни бутилки, казал на майка си да му направи един
сандвич и потеглил по пътя към външния свят, да търси вода.
Излязъл от мозъка на заспалата богомолка, скочил на
земята от върха на Паметника, закрачил по един голям булевард и стигнал до една
жълта сграда с трикольор, развяващ се почетно и гордо на нея. Решил, че там
може да има важни хора, които имат власт и могат да го чуят, да му помогнат, да
му дадат вода. Застанал Ептиф пред сградата и надал глас с всички сили:
- Воа! Воа!
Воооооооо-ааааааа! – дъхът му спрял, а и гърлото му било пресъхнало, затова
после зашептял – Нямаме воа, моля ви, дайте ни воа....
- Сякаш никой не
го чул вътре в сградата с развяващ се трикольор, обаче двама минувачи, които
продавали реферски свирки му обърнали внимание, присъединили се към него,
защото си помислили, че човекът вика „Сво-бо-да“, а те като видни патриоти
ценели свободата, нищо, че и те не били много наясно къде им е свободата и как
да си я получат, но били гръмогласни и упорити, и за това засвирили със
свирките и завикали с него:
- Сво-бо-да!
Сво-боооооо-даааа! Нямаме свобода, дайте ни обратно свободата!
Ептиф ги погледнал стреснато, зачудил се какво по
дяловите викат тези, какъв странен звук издават, въпреки че това, което викат,
много приличало на нещо, което той би разбрал. Но се объркал от умора, път и
викане и надал последен вой към сградата:
-
Вооооооо-ааааааааааааааааааааааа-а-ааа.... Воа....
И паднал изтощен на паважа. За минимално време около него
се събрали хиляди хора, които скандирали „Сво-бо-да!“, сградата била
обезопасена с прегради, защото хората напирали все повече и повече, мъже с
униформи и опасани с колани с оръжия я наобиколили и препречили пътя на
скандиращите, имало дим, крясъци, ранени, тухли хвърчали, даже едно скъпоценно
златно паве, което било част от подарък за народа им преди много години от един
благороден австриец, полетяло през тълпата и уцелило Ептиф, който тъкмо се
разбуждал и връщал в съзнание. Павето обаче го уцелило и го убило - той така и
не успял да занесе вода на племето си. А около него се оформил кръг и хората
заревали и завикали яростно и с лепкава болка в гърлото:
- Ето! Вижте какво
направихте! Този човек умря за свободата си! Той искаше свобода, а вие не му я
дадохте! Сега, платил за нея с живота си, той няма да ви гледа поне повече!
Безсрамници!
А Ептиф не беше виждал хората от сградата. Дори не знаеше
кои са те. Той просто искаше вода. Това е.
Следва диалог,
в който всички букви присъстват, но отсъства изхода.
„Здравей!“
„Привет.“
„На къде така?“
„Навън. Щатите или Германия, може
и Холандия, а защо не Нова Зеландия.“
„На гости ли?“
„Отивам да оправя живота си.“
„Ха! Добре, добре, върви. Имаш
важна работа. Аз ще чистя трупове тук и ще храня едни пенсионери. В петък ще
ходя на ресторант, защото ще имам малко скатани пари. На мама парите няма да ѝ
стигат и за това ще я взимам с мен, за да се нахрани добре. Ще имам едно дете
или две, но те ще страдат, защото няма да мога да работя това, което искам, за
да съм щастлив и да ги обгръщам с любов и внимание, но ако го работя, те ще са
гладни. С теб ще се чуваме. Ей, не знам, ами ако се изгубиш? Ако не оправиш
живота си в Холандия или Нова Зеландия, ако останеш просяк под някой мост и
нощния вятър прогони щастието ти?“
„Ами не знам, тогава ще умра. Но
иначе трябва да живея твоя живот – сигурен, че ще имам два залъка в устата, но
нищо повече, с познати и предъвквани нещастия. Ти ми кажи, кое е по-добре?“
„Не знам. Хайде.“
„Хайде.“
