на стара къща бяла,
който пази я от тропащия тъжен дъжд,
на топло се е свряла
притихнала старица вяла.
Тя е майка и е някога от себе си дарила
две души човешки със любов,
ах и тя една любов - мъртвешка,
погуби ги и сложи на ковчега им
последен - златен, най-красив обков.
Стои на дървен стол и се люлее,
дъхът в гърдите ѝ безсилно тлее,
огънят в огнището догаря
- с неговия край вратата на живота неин
бавно се затваря.
Спомня си, преди години,
бавните целувки, трепети на цветен лист,
леки като него, но и тежки също,
много тежки, и дълбоки също,
и гласът на ехо, което още чува,
"Но той не е глас - а звук от ехо!" - повтаря си
и се срамува
от безсилието да го заглуши.
Стиска с всички сили старческите си уши,
знаейки, че ехото е сянка на гласа,
която идва не от вънка
- то вирее вътре
у най-обичалите някога души.
Така стои една старица в къща бяла,
с покрив, който я предпазва от дъжда,
спомня си и без да знае, чува онова,
което ѝ поддържа огнището горещо.
Ех, тази моята душа,
къща бяла - с покрив, който пази от дъжда.
А няма ни най-малката защита
от болежките на тая жилава старица, вяла,
още дишаща във мене, тая старица жалка и корава,
нека да е пуста и проклета Любовта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар