20

определено е неопределен животът 

и пърхат тежките думи във въздуха

давят се в мъка леки тела

в проблясък сияят грозни души

красиви лица се разтичат в сълзи

цветни картини се гледат на тъмно

сивите нощи събират времето и

певците мълчат в колебание

а писателите стоят в малки стаи затворени

пишат и късат листа

слепците търсят признание

и често го получават

децата понякога заспиват сами

любовници викат в екстаз

пушат на тъмно в кухнята мрачни жени

...

една луда тук във главата ми

наблюдава света със луди очи

тогава затварям вратата и щраквам ключалката

сядам и почвам да пиша

писателя в мене не ще да мълчи

пускам те

в зимните вечери

когато е студено

а ти си топъл

пускам те

сутрин

когато ме целуваш

после поглеждаш през прозореца

пускам те

когато те гледам

а ти си другаде

пускам те

когато ти говоря в поезия

а ти не я чуваш

пускам те

когато си далече

а тялото ти е твърде близо

пускам те

когато най-те обичам

и най-много ми трябваш

пускам те

нощна жена

сенки елегантни

движения допир

леки пръсти и леки сърца

падат думите

като в есен листа

притихват женски усмивки

шапки се свалят

звуци ефирни

свещи догарят

палят се разговори

но не прекалено

палят се страсти

на тъмно защото

на светло е забранено

и три пъти се чука на всяка врата

дори при пожар

дори без причина

просто така

хората са толкова внимателни

чак сенките им

- елегантни.

тука стои до прозореца

тиха сама

рошава объркана

млада жена

или пораснало дете

подава ръка

на вятъра

хващат се и той

я роши още повече и

и я усмихва

ах колко не е елегантна

тази щастлива нощна жена

един постоянен кадър

пътеки обхождат гората
пътеки се сриват
залези сини
бреговете закриват
тук и там песни се чуват
и после гласовете загиват
и така едно подир друго
красиви неща си отиват

а аз какво трябва да мисля
може да са неверни илюзии
миражи и сън
всички дни и картини
без онази гореща
все още ярка
натрапчива
постоянна
денем ме усмихва
нощем ме завива
понякога ме кара да плача
но никога не си отива

помниш ли

на А.

улиците светло жълти
ранни сутрини
в леглото заспиваме
ти топъл аз студена
после късни обеди кафе
в апартамента на последния етаж
вино и храна и филми и любов и така
минава времето между пръстите ни

кръстосваме улиците на София
пеем танцуваме в два през нощта
веднъж двама полицаи на Графа
ни помислиха за луди
- бяхме

разговори спорове съгласия
защото те обичам
и ти може би мен
разбираш ме
а това е изтезание ужасно
знам че ме разбираш само ти
но
какво от това

после пак паветата парка и ние през тях
слети в една прегръдка
- едно същество
с две съзнания
така хармонични
така и различни

помниш ли студените ръце
как се палят от допир на кожа на пулс
плъзгаш едната по тялото ми
другата държи главата ми
безтегловност и всичко останало се изпарява
другото е безсмислено в момента
четири ръце сключват огнен съюз

няма смисъл от думи красиви
въздухът още е тежък и гъст в гърдите
и такъв ще остане за дълго
дали беше отвратителна рана завинаги
или благословение
или и двете
не знам
нищо не знам
но чувствам се лека
пред ония светли очи
не обещават
и аз не искам от тях повече нищо
- разбираш ме знам това го умееш -
благодаря им за това че
знам какво е
да си истински жив
докато междувременно просто живееш

Старица

Там някъде под покрива

на стара къща бяла,

който пази я от тропащия тъжен дъжд,

на топло се е свряла

притихнала старица вяла.

Тя е майка и е някога от себе си дарила

две души човешки със любов,

ах и тя една любов - мъртвешка,

погуби ги и сложи на ковчега им

последен - златен, най-красив обков.

Стои на дървен стол и се люлее,

дъхът в гърдите ѝ безсилно тлее,

огънят в огнището догаря

- с неговия край вратата на живота неин

бавно се затваря.

Спомня си, преди години,

бавните целувки, трепети на цветен лист,

леки като него, но и тежки също,

много тежки, и дълбоки също,

и гласът на ехо, което още чува,

"Но той не е глас - а звук от ехо!" - повтаря си

и се срамува

от безсилието да го заглуши.

Стиска с всички сили старческите си уши,

знаейки, че ехото е сянка на гласа, 

която идва не от вънка

- то вирее вътре

у най-обичалите някога души.

Така стои една старица в къща бяла,

с покрив, който я предпазва от дъжда,

спомня си и без да знае, чува онова,

което ѝ поддържа огнището горещо.

Ех, тази моята душа,

къща бяла - с покрив, който пази от дъжда.

А няма ни най-малката защита

от болежките на тая жилава старица, вяла,

още дишаща във мене, тая старица жалка и корава,

нека да е пуста и проклета Любовта. 

романтизъм за начинаещи

велики са думите на немия

цигулар
звукът е само чувство
песента е във гърлата на обезсърчените
и може би на влюбените
влюбените птици
и моряци
и всички които
потеглят на някъде след миг на щастие
те държат трепета
и любовта държат
и полъха на вечността
тя не е в обещанията
те са заблудата на слабите души
вечността
е капка време
в един изплъзващ се миг
тук
сега
и никога повече