Болни сме

Защо да отричаме

колко сме болни?

Едни от нас са болни от завист.

Други

- от прекалена заможност

и жажда за гнусно

дебелашко притежание.

Има такива,

които са болни от скука.

Липса на собствени цели,

елементарна мелодия,

така повторима.

Познавам и други,

които са болни 

от чести съмнения,

нерешителност в тяхното

ежедневие - така просто -

което правят сложно и

съмнявайки се сами се намразват

все повече.

Ами какво да кажем 

за онези човеци, 

които са толкова заблудени,

че болестта им на слепи души

ги прави глупаци?

Болни са от страхливост онези,

които сами се обричат на смърт.

Не онази, лесната смърт,

а смъртта във живота,

който си прекарал страхливо.

Аз съм от ония - лудите -

писатели, читатели, 

деца и музиканти,

някои художници или танцьори,

които страдат от емоции

прекалено силни и сладко разрушителни.

Горим и си мечтаем за залези 

и някак си се впечатляваме

от дреболии,

страдаме заради тях и вярваме във сънища,

вместо в сухата реалност.

Болни сме. Всички сме болни.

Колкото и здрави клетки да имаме,

оставаме завинаги болни от нещо.

Смеем се на чуждите дяволи,

колко сме глупави!

А нашите ни чакат 

- само да седнем сами

и ни захапват кръвожадно за езика

Или пък си забиват зъбците в гърлата ни.

Смей се, превивай се от кикот,

и гърчейки се си повтаряй,

че довечера, когато изгасиш лампите

и в леглото потънеш,

ще плачеш, без никой да знае,

или пък ще гледаш във нищото.