Невидима битка

Сънуваш миналото,
вървейки по площада.
Сънувай.
Върви.
Ако спреш за момент,
няма да му избягаш.
Спомени в главата нахлуват,
а ти ги отлагаш
вървейки спокойно - водиш борби.
Вражески армии смело атакуват,
а ти се бориш със тях.
Бориш се с чувства, липса,
умората тегне.
И в теб се надига жестоко желание
да захвърлиш всичко и да се върнеш
на мястото, което наричаш "у дома".
Отчаянието тихо те дебне
да свалиш всички оръжия,
да вдигнеш ръце,
да се обърнеш към чувствата
и да поемеш олово в сърце.
Уж смело, а всъщност до глупост наивно,
ще легнеш ранен на площада,
и минаващите хора ще гледат
един луд, проснат човек.
На врата ти ще стяга железен обков,
а те дори няма да знаят за ада
на една борба 
с изгубеното време,
с невъзможна любов.

Болни сме

Защо да отричаме

колко сме болни?

Едни от нас са болни от завист.

Други

- от прекалена заможност

и жажда за гнусно

дебелашко притежание.

Има такива,

които са болни от скука.

Липса на собствени цели,

елементарна мелодия,

така повторима.

Познавам и други,

които са болни 

от чести съмнения,

нерешителност в тяхното

ежедневие - така просто -

което правят сложно и

съмнявайки се сами се намразват

все повече.

Ами какво да кажем 

за онези човеци, 

които са толкова заблудени,

че болестта им на слепи души

ги прави глупаци?

Болни са от страхливост онези,

които сами се обричат на смърт.

Не онази, лесната смърт,

а смъртта във живота,

който си прекарал страхливо.

Аз съм от ония - лудите -

писатели, читатели, 

деца и музиканти,

някои художници или танцьори,

които страдат от емоции

прекалено силни и сладко разрушителни.

Горим и си мечтаем за залези 

и някак си се впечатляваме

от дреболии,

страдаме заради тях и вярваме във сънища,

вместо в сухата реалност.

Болни сме. Всички сме болни.

Колкото и здрави клетки да имаме,

оставаме завинаги болни от нещо.

Смеем се на чуждите дяволи,

колко сме глупави!

А нашите ни чакат 

- само да седнем сами

и ни захапват кръвожадно за езика

Или пък си забиват зъбците в гърлата ни.

Смей се, превивай се от кикот,

и гърчейки се си повтаряй,

че довечера, когато изгасиш лампите

и в леглото потънеш,

ще плачеш, без никой да знае,

или пък ще гледаш във нищото. 

Не ме е срам

Не ме е срам

да бъда шумна,

да тичам бързо

и да пия много.

Не ме е срам

когато казвам,

че обичам всички.

Не ме е срам да си призная

как обичам да чета поезия.

Как си пея в банята докато се къпя

и как понякога се спъвам

докато вървя.

Не ме е срам изобщо

да ти кажа,

че сънувам в жълто.

Че имам още плюшени играчки

и доста често им говоря,

а вечер ги завивам.

Не ме е срам да бъда аз,

даже е приятно.

Срам ме е обаче да помисля

колко пъти съм се спирала

да бъда себе си

и съм се преструвала на теб.

Манастир на дявола

Споделяш целувки и мигове страстни,

Споделяш копнежи, изграждаш мечти.

Заплиташ се в мрежи твърде опасни,

И виждаш света със нови очи.

Тези очи са лъжливи,

Не виждат реалния облак мъгла.

Обличат истини грозни - в одежди красиви

И сменят преценките с дума една

- „Обичам”.

Обичам аз, той, и тя обича. И всички обичат.

Замазани погледи

Жестоката истина с глупост отричат.

Сякаш не виждаш, че отново грешиш,

Сякаш си лишен от разум човешки.

И смешни твърдения до безсмислена вяра редиш,

На рафта с поредните болезнени грешки.

Обличаш си черната роба на верен поклонник

Почиташ с прегръдки своя нов господар.

И лягаш до него, удоволствия плътски,

Бъдещ душевен товар.

Сутринта вместо молитва да кажеш,

Ще седнеш до него и ще му кажеш „любов”.

И без да можеш любов да покажеш,

Ще вярваш сляпо в своя собствен затвор.

Някога пак ще прогледнеш

И ще избягаш сам от този лъжлив панаир.

А до тогава ще пиеш отрова по собствена воля

И ще умираш малко по малко.

Любов уж неземна,

а всъщност на дявола стар манастир.

Lost between somewhere and nowhere

And it smells like tears
when you find yourself alone.
It's not the absence of someone
but the loneliness inside
that keeps your eyes wet,
and you search for peace
but you haven't found it yet.
Love seems like a milestone
that's so far far away,
and the truth is sad -
there are some words left to say
but you don't have anyone
to say them to
and you're left behind
and scared from what will happen
and desperate too.
The voices in your head
threaten you to sacrifice
a little piece of soul
as you're used to
and what the future holds
only God knows
and what will be your fate
He never shows.
You're left with a thousand questions,
you're asking yoursef how
you can wake up again tomorrow 
in a bed with a single pillow
and millions of disappointments.