Въпросът ми

Всички ще умрем. Това са го знаели дори хората преди онзи, който е открил, че Земята е кръгла. И Бог е мъртъв, така казват. Но страданието е още живо. Вече не горим книги, слагаме цензура насам и натам и банваме потребители, трием коментари, филтрираме новините. Не ние, някой си ги филтрира. Ние ги поглъщаме само и по-късно повръщаме злоба и отчаяние. Или търсим промяната. Или пък се правим, че не знаем за тях, че новини няма, че светът не съществува, че е измислен от някой си модерен философ, който само бръщолеви безсмислици и кара хората да желаят неща, които са пречка в очите на реалиста. Реалиста има ясна цел и тя е всичко, което вижда. Да, да. Той вижда храната и дънките си от ейч ем. Вижда как вечеря с пастърва и айсберг. Вижда се и как лети към райски земи далечни. Но не прекалява с това, защото то е твърде смело все пак, а може и да не се случи. Затова обича да гледа в чинията и гардероба си. За него всеки, който бърбори за идеали, е идиот. Той знае, че умствените му способности се приближават до тези на риба, макар че дори тя умее по-добре от него да живее, защото има инстинкт да зяпа, когато насреща има храна. А идиотът идеалист не мисли за това как ще се храни, мисли за глупости. За промяна и за реформи, за изкуство и за пиянство, за безхаберни работи.

Всъщност учудващо, а може би не, реалистът също мисли за изкуство и даже понякога сънува как рисува. Гол е, на гола поляна, където има само розови храсти и треви. Държи двеста килограмова четка и я движи из въздушното пространство, насочва я ту насам, ту натам. Обаче нищо не излиза от нея, нищо не остава от него във въздуха. Няма го. Изчезва и попива в пръстта долу. Хубавото е, че засега винаги се е събуждал след този кошмар и е цял, обува си пантофите и се оправя за работа.

Той предпазливо се откъсва от идиотите и се старае да общува с продуктивни и смислени хора. Страданието отдавна му е чуждо. Най-голямото страдание в живота му сега е да проспи неделната сутрин или да е счупена кафеварката. Или да излезе с тънки чорапи в дъжд. Може би да падне и да се удари. Той се смее на тези, които истиски страдат, защото те не са съумели да устроят живота си добре. Даже го е срам от тях, срам го е, че съществуват заедно с него на една планета по едно и също време. Предпочита да не говори с тях, но ако все пак му се наложи, се придържа към малкия разговор и бързо си намира оправдание да избяга. 

И така, реалистът съществува почти удобно в своята подредена локва на утилитаризма. Гледа да не се спречква с хората, защото това му създава дискомфорт и ядове, а това е безсмислено. Няма страсти и влечения към глупости, яде, за да се нахрани, пие вино, за да се отпусне, говори, за да изясни нещо. И когато се събужда е доволен, че е преживял миналия ден, нахранен и облечен. Живял е вече толкова години, без да остане истински гладен или да умре от студ. Мечтае да изкара много пари, за да осигури и следващите си години. Възхищава се на богове като Мара, миячката на чинии в Сингапур, която изми толкова много мръсни чинии, че стана баронеса на чиниите на Малайския полуостров. Купи си огромен палат и всеки месец праща на близки и роднини милиони долари, за да се хранят и да си купуват дрехи.

А дали е уместно да си спомним, че всички ще умрем?

И че без страдание живелите ще са използвали годините си за попълване на щастието в календара. А пък идиотите, за които щастието е примирение, които търсят бунт и искат да са воини, които няма да са силни стадни орачи на ниви, а ще чупят вериги и ще ръмжат срещу измислените господари, които ще превъзмогват човека у себе си и ще реват срещу всичко опростено, те ще са използвали годините си за нещо друго.

И всеки ще лежи в пръстта. Каква ли ще е последната му мисъл? Това е въпросът ми.