Кратка разходка

Седях една вечер под крилото на луната

и говорех със себе си наум.

Може би монологът ми е излязъл от устата

или бях издала някакъв шум,

но минавайки близо до мен,

спря се един зеленоок млад човек

и подпря се така уморен

- погледна ме с очи на учуден слушател.

Попита ме дали съм от тук и защо си говоря на глас,

дали не съм луда,

а аз му казах, че като един обикновен писател,

лудостта за мен е заблуда,

най-погрешната човешка илюзия.

Нещо като счупената кост на едно общество,

масова душевна контузия.

Той се засмя, сякаш никога не беше чувал жена,

която иска да бъде смятана за луда.

Заби зеления си поглед в лицето ми, подаде ми ръка,

попита ме дали искам една кратка разходка.

Съгласих се, защото така или иначе бях сама,

не бях и от тук, нямах никаква принадлежност.

Вървяхме така, с бавна походка,

говорехме с някаква лека небрежност

на теми познати и нови,

и се държахме все едно

за пръв път с някого говорим.

По едно време обаче

пътят, по който вървяхме, приключи.

И двамата спряхме,

обърнахме се настрани така че

се блъснахме един в друг по невнимание.

Само поглед последен, неловка усмивка,

без никакво престорено отчаяние,

без опит да закрачим там,

където растат бодливи треви,

всеки тръгна си сам

и по своя път продължи да върви. 

Трудните думи

Когато пиеш от чая си сутрин.

Когато гледаш небето в нощта.

Заедно с всичките чувства познати

Говори тихо и тя – мисълта.

Говори ти бързо, не спира.

Учудва се на твоя мълчалив карнавал.

Дума след дума, стари чували с копнежи намира

И може би някой друг спомен заспал.

Измъква ги грубо,

избърсва прахта.

Упреква те. Защо ги забрави?

И към разума протяга ръка.

Ти я спираш навреме

- преди да събори пак крепостта.

Попречваш й твоя затворен свят да превземе,

Да посади в голата градина цветя.

Ти не желаеш красиви градини,

Не искаш мирис на пролет сега.

Обичаш да гледаш през прозореца как тези години

Минават без страх от грешна съдба.

Харесва ти как самотата предпазва

Твоята объркана малка душа.

Държиш вместо чувства в сърцето

Сребърен щит във ръка.

Не си позволяваш дори мъничко смелост.

Не казваш най-важните думи на глас.

И само когато пиеш си чая – в своята тайнствена крепост,

Сваляш си щита и мечтаеш в захлас.

Човекът с глупави очи

Смешно е как позволява
сънища да го разстройват.
Измислена реалност
- уж специален блян,
а всъщност поредната баналност,
заслепява му
като фенер в очите.
После истината го наранява
и оставя го така мълчаливо
да се самосъжалява
и да броди сам отново.

Търсещият

Наистина изморен
и с увехнала надежда под ръка
Търсещият все още търси, наранен
и с приведена глава
пуска гаснещ поглед само по земята,
забравил, че това, за което се оглежда,
го има само в небесата.

Genuine wish

She's your treasure, I'm your golden trophy.

She's the ocean and you're fearing her infinite depth.

I'm your life raft, not very comfortable,

but I'm secure and always easy to sail on.

She's the little star you're looking up to,

and I'm the light of a sudden flash.

I hit you for a moment, you forget about the shining of the star,

then I walk away and your blindness disappears.

I have no desire to hypnotize your brain,

I know I'm not a dazzling star.

But for a second, oh how I wish I could be

as much important as you are to me.