Разум и Чувство разговарят
За заблуди и самотни пътеки
- Защо седиш така
спокойно?
- А какво друго
могя да направя?
- Каквото и да е
действие е по-добре от бездействието.
- Това, което се
случва, не е част от моя живот.
- Можеш поне да
опиташ да оправиш нещата.
- Когато близки
хора се карат за нещо, обикновено става въпрос за по-дълбоки проблеми от
определеното нещо. И в този случай е така. Не мога да разплета сложните
отношения между двама човека, колкото и да искам и колкото и да ме наранява
неразбирателството им. Дори да звучи лесно в ушите на другите, аз знам, че
когато хората не се разбират, те могат да го направят само, ако осъзнаят сами
грешките си и спрат да се обвиняват един друг.
- Тогава отиди и
им кажи това. Кажи им да осъзнаят грешките си.
- Няма да има
смисъл. Те сами трябва да стигнат до тази мисъл.
- А тогава за
какво са близките хора, ако не си помагат да стигат до правилните мисли?
- Човек
единствено сам може да стигне до правилната за него мисъл и само той може да я
осъзнае. До тогава се лута и греши, а грешките му служат като пътни знаци, в
които се удря като слепец, но все пак се ориентира. Никой не може да вкара
светлината на прозрението в живота ти, сам откриваш пътя.
- Това означава
ли, че никой на никого не може да помогне?
- Означава, че не
можеш да оправиш всичко около себе си, най-малко хората. Но можеш да настроиш
собствената си нагласа за света и хората така, че да не страдаш заради тях, а
да ги приемеш такива, каквито са. Грешни. Объркани. Заблудени съзнания и криви
пътеки. Не сме ли и аз и ти такива?
