чучулигите са сини тази сутрин. нямаше да го забележа, ако не бях излязъл да пия кафето си на покрива. никога преди не съм избягвал слънцето, но тази сутрин ме заслепява болезнено. птичи смях и цвят на овошки - така изглежда селото откъдето съм застанал. няма по-блага гледка. като пухкав облак в душата ми. ще се покрия с леко одеало и ще поседя тук, докато не стане време да си тръгна. прилепите обикновено спят по това време на денонощието, те не са слънчеви създания - точно като мен. аз работя през нощта и последните седмици съвсем си обърках цикъла на сън. заспивам в единадесет, събуждам се в осем сутринта. ужасно е. поне гледката е красива. но не мога да работя. всичко в мен крещи - слез и започни да работиш! обаче не мога, светло е, чувам чуруликане и стъпки на таралежи... няма как. обречен съм да бездействам, докато не се върна към нощното бодърстване. и това ще стане скоро. когато приберат големия часовник на площада, който не спирам да чувам. тик-так, тик-так, трак-трак-трак. като някакъв безцеремонен учител, който размахва показалката си и ме назидава, че пия кафе на покрива, вместо да сляза долу и да се захвана с работа. но това е неизбежно, мисля. всеки творец има критици и недоволни наблюдатели както на творчеството му, така и на бездействието му. никога няма да се отърва от намръщените погледи, но мога да не им се сърдя. поне това мога да направя. стига да съм с всичкия си и да мога да творя, всичко ще е наред, така си казвам.

а и в крайна сметка животът си върви, неща се случват. мивки се запушват и кранчета се чупят. не мога да почивам вечно. все някога ще трябва да се отзова на отчаяните обаждания и съобщения на хората. не можеш да живееш дълго без топла вода и без да имаш къде да си измиеш чиниите. някой от тези дни селото съвсем ще се побърка без мен, всеки канал ще е запушен, всяка мивка задръстена, всеки бойлер изгорял. и тогава ще трябва да поема нещата в свои ръце. така като се замисля, май моментът е сега. няма по-подходящ момент от сега да реша съдбата на веикато на селото и да предотвратя всички катастрофи, които биха станали, ако отсъствам дълго.

отивам да си легна.

часовникът бучи в далечината

змията си забива зъбите в стената

в кожата на тази бяла ябълка

с устните на някаква лъвица

тънка вяла фигура във мрака

чака гост от далечната планета

на болести и гръмък смях

грях увит в сламено палто

а то е само малко насекомо

дошло да види кой го трови

с препарат против вредители

зрителите на тази необичайна пиеса

са зад една тежка червена завеса

и чакат оркестърът да засвири

после да излязат всички артисти

и заедно да станат свиделети на техния пърформанс

да ги аплодират и да ги псуват

да си избършат задника с пиесата им

но никога да не споменават

за змията в чинията

отровената супа с кости от страх и нерешителност

съмнително всеки поглежда в своята чиния

а ония които се съсипват пред тях

на сцената горе

стават за смях

и всеки гледа на всеки като сценичен артист

а на себе си

като публика

следва нов акт

сляпо тяло в кутия

засипано с пръст

поредния зрител

напуска собствената си сцена