Загубих те между релсите на влака. Някъде по пътя на градските гълъби. Излетя през прозореца на автобус 72. Подхлъзнах се и те изпуснах в шахта на Оборище. Лицето ти избеля, пикселите се разпаднаха един по един и изчезнаха от паметта ми. Гласът ти затихна до уличен стълб на Попа една вечер в полунощ. Забравих те на масата в едно кафене. Думите ти изгубих в шума на колите. Сутрешната мъгла отнесе дълбоките ти очи. Потънаха в нея, оцветиха я в най-светлото синьо и тя си тръгна така. Изключих фурната и ти изгоря сам в тъмницата вътре. Обиколих София двадесет пъти, за да те намеря. Влязох във всяко заведение, в което съм те носила, минах по всяка улица, по която съм минавала с теб под ръка, качих се на всички трамваи и автобуси, в които съм те писала в мислени стихове. Мислех си, че споделеното ни пространство е даденост. Че винаги ще го има, дори да забравим да го посещаваме. Но времето минава. Минава през нас и носи всякакви случки и хора със себе си. Дните се пръскат пред мен като сапунен мехур. Седмицата е към края си. Но петък липсва. Поне онзи петък, нашия. Вече все по-често си мисля, че никога не си съществувал. Всъщност аз съм те измислила. В една тъпа вечер през февруари 2013. От скука. Заспала съм и съм те сънувала. И толкова ми е харесало, че съм се пристрастила. Почнала съм да те рисувам малко по малко. Косата, ръцете, носа, тялото, очите. Тях със сигурност съм ги измислила аз. Толкова сини очи не съществуват. Поискала съм да те докосвам и понеже е невъзможно да придърпаш илюзията в реалния свят, аз съм се пренесла в илюзията. Станала съм сън. Изчезнала съм. Оставила съм тялото си да върши разни работи в реалния свят и съм полетяла към теб. Но май по някое време съм се върнала тук. И сега те търся. Като риба в дълбините на измислените си светове. Търся те из София. Само че не те намирам. Не е възможно някой да съществува и да не го виждаш никъде. Да не усетиш, че е минал преди няколко дни оттам, където сега си ти. Например по Витошка. Всеки минава по Витошка поне веднъж седмично. И така.
Изгубих те. Животът стана твърде реален и това понякога ми тежи. Иска ми се да можех да отлетя пак за малко в нереалния свят с теб. Да събера кураж да живея тоя живот. Писна ми от понеделници и четвъртъци. Искам си петъка. Преди, когато се напивах, веднага те усещах. И това пробвах. Нищо не усещам. Ни-що. Никоя песен, нищо от това, което съм писала, нито един спомен не те носят вече. И спомените ми не са истински, а са спомени за спомени. Като развален телефон в ума ми.
Изгубих те. Сега крача през снежните преспи и се чудя - някога изобщо имала ли съм те.
Ако съм те измислила, съм невероятен писател.
