Помня на село как белехме орехи.
Мама и баба ги носят от ореховите дръвчета в задния двор, там до кладенеца,
дето не трябва да се ходи много, че е хлъзгаво и мога да падна в него и да не
ме намерят три дни, после ги слагат на масата в двора и всеки, седнал на едно
трикрако столче, това сме те двете, дядо, вуйчо и аз (тати рисува горе в стаята,
гледа през прозореца планината, слуша магаретата и драска с молива по белите
листа). Мама ми подава един зелен орех, ама аууу той боде, няма да ревеш сега,
внимавай, така леко, хващаш го отстрани на бодлите и ей така цепиш кората и я
белиш. И трябва да внимавам, защото орехите много цапат, имат йод, а той после
не се пере. А пък дядо вече е обелил десет ореха и ми се смее, не не, радва ми
се, не ми се смее, много добре се справям.
Сега е друго. Сега ям белени и
натрошени орехи от Господин Бадем, седя на дървен, но четирикрак стол, пиша и
не чувам никакви магарета. Само Стефан съседа май е магаре, поне според жена
му, особено след два вечерта. Вуйчо е далече, мама проверява документи, тати
пак е един етаж по-нагоре, рисува къщи и се сепва, като се сети на колко години
е, дядо го няма и много ни липсва, а баба лежи при вуйчо на едно легло и понякога
сигурно се сеща за същите следобеди на село, иначе гледа телевизия и едва се
забелязва, че съществува. Хрупам орехите и се чудя дали някое весело семейство
са ги брали и обелили на село, някой юнски следобед, седнали на ниски
нестабилни столчета, забравили за всичкия останал свят, присъстващи само в онзи
безкраен момент, който вече е в друго измерение и плава в лодката на миналото.
Но не е приключил, не и докато аз не го забравя, така де, докато те не го
забравят. Ха-ха, няма такова нещо, тези моите орехи сега са минати през студени
машини, защото се белят за непознати и не е редно да се работят с чувство, че
ще вземат да развълнуват някой гладен човек на спирката на тролей девятка и ще
вземе да усети любовта докато дъвче и да се задави. Не е редно така. По-добре
да дъвче механично и да засити глада си на спокойствие.
Дано вкъщи има кой да го обича.
