Не съм свикнала да се будя от крясък на врана. Обикновено се будя естествено десет минути преди алармата на телефона. От три месеца обаче в около шест и половина дребна врана с гладки тъмносиви и черни пера каца на един от по-високите клони на шестила пред прозореца на кухнята и започва да рецитира равноделно и със зареден с безпокойство тон една и съща сутрешна реч. Някак дрезгавият ѝ глас успява да мине през двете дървени врати и да перфорира тъпанчетата ми нежно. Свикнах. Вече даже я чакам. Будя се десет минути преди враната да закряска отвън.
“Междувпрочем у Абелоне имаше и нещо хубаво: тя пееше. Тоест навремето ѝ се случваше да пее. В нея сякаш се надигаше някаква мощна и неудържима музика.” Бриге на Рилке сигурно не знае, че на около две хиляди километра и стотина години по-късно в една измислена за него вселена въздухът от дробчетата на тъмносива врана ще се процежда през гърлото ѝ и ще съпровожда мощна и неудържима музика, която ще стига от човката до моите уши. И аз ще я чакам със затворени клепачи, напълно будна в леглото си, но неподвижна, за да не се издам, че чакам да бъда повикана.
Иначе всичко в Изток си е такова, каквото винаги е било. С изключение на няколко нови сгради, кварталът не се е преустроил, нито жителите му са се сменили драстично. Моите сутрешни разходки станаха неизменна част от рутината ми тогава, когато се разделих с мъжа, който задължително всяка сутрин се разхождаше. И понеже живееше на няколко преки оттук, а аз прекарвах повече от половината си време в неговия апартамент, се разхождахме заедно с кучето - обикновено в парка, понякога по улиците на квартала в изследване на вече познатите пунктове за разговори. Тук е тази галерия, не много хора я знаят; тук е ателието на онзи художник, той е умрял, обаче то стои като монумент на социалистическия интелектуализъм в най-достъпната му форма - зад четири стени и ужасно висок таван; тук тази нова кооперация, дето я строят е супер яка, дали да не проверим цените на апартаментите…
Чудила съм се защо си присвоявам чужди навици - дали по този начин си спестявам притеснението, че хората си отиват безвъзвратно от живота ми, дали не е просто логичен модел на подражание на тези, у които виждам нещо ефективно и го адаптирам в своя живот, дали пък осъзнавам твърде късно хубавите неща, които другите ми показват - не знам. Със сигурност сутрешната ми разходка е по странен начин различна през тези три месеца, откакто се преместих тук.
Дърветата, покрай които минавам, са същите. Асфалтът по улиците си е същият, както и фасадите, и покривите, и дограмите, и уличните лампи. Кварталът е същият. Обаче се усеща променен. Въздухът има съвсем друг вкус, гладък и леко горчив. Есенните слънчеви длани топлят различно лицето ми. Жълтото е по-плътно, кафявото е по-студено, зеленото е по-тъмно. Небето е по-високо. Камъкът по сградите е станал по-тежък. Или по-тъмно сив, не съм сигурна. Паркът е по-светъл и хладен.
“Всички търсим нещо от някого” - така говореше дядо Саломон. В дните, в които ставаше рано и не губеше сутринта си в четене на стари вестници, той сядаше на един дървен стол в началото на парка, който сам си беше донесъл, държеше в себе си малкия си кафяв термос и мобилния си телефон и около час слушаше птиците. Когато минавах покрай него, ме канеше да остана за малко. Разказваше ми за покойната си съпруга Мая и колко красива е била, дори на седемдесет и четири. Разказваше ми за баща си и как той се е криел в мазето на една проститутка по време на холокоста във Вилнюс. Говореше ми за това колко е сладко да се влюбиш в тъмнокоса поетеса, но колко по-сладко е да обичаш жената, която знае как си пиеш кафето. Как тримата му сина са успешни строителни предприемачи, а за дъщеря му, че не разбира точно с какво се занимава, но е учила психология и много хора в интернета я знаят и се гордее и с нея, защото е щастлива и има добър мъж до себе си. Дядо Саломон е сам, всичките му деца са пръснати из Европа. Няма братя и сестри. Децата му се събират всяка година по празниците в една къща в Банкя, която са купили преди няколко години. Обзавели я, устроили място за всички семейства с всички внуци, за него и за родителите на половинките им. Ползват я само в края на годината за няколко дни. В останалото време стои празна, единствено някаква жена минава да почисти. Той обаче не иска да живее там, предпочита си двустайния апартамент тук и стола в парка. Няма много приятели, освен отскоро мен и един съсед с померан - Марин.
Марин излиза малко по-рано от мен да разходи померана, но аз виждам много ясно в походката и скулите му, че разхожда себе си на ритуален парад далеч от майка си - баба Марта. И баба Марта, и Марин бяха останали сами в апартамента на първия етаж, така се беше случил животът им. Баба Марта някога е била просто Марта и е забременяла, докато е работила като инженерен чертожник в АЕЦ Козлодуй. Връща се в София сама, за да роди и да гледа Марин. Той пък нямал късмет с приятелките, завъртали се за по няколко месеца тук и после никой не ги виждал. От дядо Саломон знам, че докато Марин е бил дете, са имали дакел. Сега имат померана Ози, който според мен олицетворява плода на техния съвместен човешки порив за грижа и отговорност към някого. Померанът Ози обикновено изглежда стресиран и напрегнат. Въпреки че го разхождат сумарно по около четири часа на ден.
Не знам аз доколко съм приятелка на дядо Саломон, но почти всяка сутрин ме кани да остана при него в началото на парка, докато седи на стола и си говори с мен за тайните и поуките от живота му.
“Всички търсим нещо от някого. Разказвал ли съм ти за беларуската оперна певица, която живя две години вкъщи?”
Всъщност за три месеца ми беше разказал около петнайсет пъти за беларуската оперна певица, която е живяла две години у тях. Понякога беларуската оперна певица беше с тъмночервена боядисана коса, друг път със светлокестенява, а понякога косата ѝ не се споменаваше, но пък веждите ѝ винаги бяха големи и плътни и той гледал с часове в тях, докато тя му говорела. Тя искала да се омъжи за него. Той искал тя да живее у тях и да гледа веждите ѝ. И да ходи с нея до плод-зеленчука, да ѝ показва разни гледки из София, да я води с теснолинейката до Рила, да ѝ купува лалета, да ядат бухти с розово сладко в неделя. Искал и да я изпраща към Брест от време на време. Защото беларуската оперна певица била голяма, висока, страстна и красива жена с красиви вежди, но пък Нина Ставрева била крехка, тънка млада девойка, която той също обичал. Имала дълги пръсти и много нежен глас. Била със седем години по-млада от него и това много му харесвало, можел да я научи на разни неща и също да я пази от разни неща. Нина не искала да се жени за дядо Саломон, обаче била много ревнива и двете в никакъв случай не трябвало да знаят една за друга. Нина живеела в Обеля, но работила като учителка в някакво училище в центъра и един ден, докато дядо Саломон се разхождал с беларуската оперна певица до хлебарницата на Ботев за банички, Нина отивала на работа и ги видяла хванати под ръка. Направила се, че не ги забелязва, завила към Солунска и той повече никога не я видял. А пък последния път, когато изпратила беларуската оперна певица към Брест, тя му казала, че която и да е другата жена, нямало да може да му пее със същия глас, докато му прави бухти. И се оказало, че била права. Дядо Саломон никога не спрял да тъгува и за двете и да се сеща за тях. Постоянно си мислил къде ли са, с кого ли са, дали имат семейства и деца, как ли са се променили, дали те си мислят за него.
Всеки път му завиждам, че неговото поколение не ползва социални мрежи. Останал е с една красива фантазия за жените, които е обичал и никога няма да ги види как се гневят с правописни грешки на някакви незначителни неща, как са с половинките си на почивка, как празнуват рождени дни с всичките си близки хора и той не е там. Как остаряват и как почти е нямало значение дали той е живял две години с Любава и ѝ е показал любимите си места в София, защото тя най-вероятно не ги помни вече. Дали е целувал нежните дълги пръсти на Нина, докато катерят Черни връх, защото тя най-вероятно не помни това вече.
Била ли съм тук преди изобщо, обикаляла ли съм улиците на Изток, хваната за ръката му, тръгвала ли съм си от тук към нас сутрин в осем, влизала ли съм в парка от тази му страна, губила ли съм кучето в гората и тичала ли съм изплашена след него, показвали ли са ми любими места в София, целували ли са дългите ми нежни пръсти, казвали ли са ми с дрезгав полубуден глас колко ме обичат, подарявали ли са ми рокля и часовник, и палто, увивала ли съм се около тялото му, докато поръчва вечеря от лаптопа на дивана… Ядосвала ли съм се на някакви жени, на някакви различни от мен жени, че ми крадат от него, спирала ли съм се точно тук до магазина, преди да пристигна до входа на високия блок и да вляза, спирала ли съм се и мислила ли съм дали не е по-добре да се обърна и да си хвана метрото към вкъщи, тръгвала ли съм си с такси в два през нощта, убедена, че повече няма да стъпя тук?
Ето ме, стъпвам.
Казвам чао на дядо Саломон, той ми подарява солети за малката и ми казва, че самотата била най-човешкото чувство.
Тръгвам да излизам от парка - познат глас. Вика ме - не с моето име, обаче мен вика. Поглеждам нагоре към високите клони на дебелия бук вляво.
На няколко метра от този бук спрях една сутрин миналата зима. Бях измръзнала от разходката с кучето в гората и бях взела ключовете от апартамента, за да се прибера на топло. Спрях, за да си увия шала около лицето и когато тръгнах за малко да щях да се блъсна в огромното дърво. Закрачих надолу и поех по улицата в посока топлината в апартамента, в който винаги имаше топлина за мен.
Вика и крещи от един от последните клони - враната с тъмносиви и черни пера. Става ми смешно. Явно не само мен ме събужда с крясъци. Явно си има маршрут. Сигурно някой четирсет и осем годишен дипломат, който има само един брат и той му е сърдит за нещо, а миналата година се премести от някъде си в България, който всяка Коледа казва на колегите и приятелите, които е направил в седемте държави, в които е живял, че догодина наистина ще ги посети, само да минат студовете, а как са жените, мъжете, децата, кучетата, а ходят ли на онази вила, а виждали ли са се с еди кой си, не, не са... живее в блока отсреща и чака враната да го събуди с подобаващия крясък за тези, които си позволяват да си признаят, че са самотни и имат нужда да чуят този ужасно силен и напрягащ крясък.
